Тери Пратчет - Страта

— Значи си чел книгата ми — подхвърли тя.

— Че кой не я е чел?

— Понякога ми се струва, че няма такъв.

Той обърна към нея зачервените си очи.

— Не беше зле — рече той. — Четох я на кораба, докато идвах насам. Не очаквайте комплименти. И по-добри съм чел.

Отвратително наистина, но Кин усети, че се изчервява.

— Не се и съмнявам, че си изчел куп книги — измърмори тя.

— Няколко хиляди — поясни Джало. Кин ритна ритна педала, който превключваше на автопилот, и рязко се извърна на седалката.

— Знам, че съществуващите книги не наброяват и неколкостотин! Всички стари библиотеки са изгубени!

Той се сви на мястото си.

— Не съм искал да ви обидя…

— Ти кого…

— Не е необходимо авторът да си произвежда хартията сам — прекъсна я Джало. — Едно време са съществували издатели. Като филмофакторите. Авторът само е пишел думите.

— Едно време ли? Ти на колко години си?

Мъжът се размърда на седалката.

— Не мога да ви кажа точно — рече той. — Вие на няколко пъти сте сменили календара. Но доколкото мога да преценя, май съм някъде на хиляда и сто. Плюс-минус десетина години.

— Тогава изобщо не са имали генна хирургия! — възрази Кин. — Никой не е толкова стар!

— Но пък са имали космическите сонди „Терминус“ — напомни й тихо Джало.

Прелетяха над един вулканичен остров. Централният конус пускаше лек дим: техническият екип го тествуваше. Кин го гледаше втренчено, без да го вижда. Устните й мърдаха.

— Джало — рече тя. — Джало! Ето защо името ми се стори познато! Хей… ама нали тия кораби „Терминус“ уж никога нямало да се върнат, нали това било най-важното…

Той й се усмихна, но усмивката му не беше весела.

— Точно така — рече той. — Аз бях доброволец. Всичките бяхме доброволци, разбира се. Пълни откачалки. А корабите нямаха необходимото оборудване, за да се завърнат.

— Знам — рече Кин. — Четох едно филмче. Уф…

— Е, трябва да разглеждаш нещата в контекста на времето. Тогава имаше известен смисъл. И, разбира се, корабът ми така и не се завърна.

Той се наведе напред.

— Но аз — да.

„Риц“ се намираше в неофициалния град, израснал около Линията, която някога бе първа, а понастоящем — последна. Сега дори и градът се разкъсваше — големите товарни кораби на орбита го теглеха нагоре на буксир. След още някои и друг месец щеше да го последва и последния служител на Компанията. Щяха да положат и последното снежно поле. Щяха да пуснат на воля и последните пойни птички.

Разговорът им в градината на покрива на ресторанта бе прекъсван от плющенето и тракането на жълтите влекове, които се катереха нагоре по Линията на два километра нататък и теглеха нанизи от резервни складове като маниста, нанизани на жица. Скоро те се губеха в циркуса, запътил се към Връхната линия.

Кин бе поръчала фрамуш, тъкачни седловинки и брезентки. Джало бе прочел съсредоточено менюто и с най-откровена невяра си бе поръчал омлет от яйце на додо. Но сега като че съжаляваше.

Кин го гледаше как чопли в чинията си, но умът й настояваше да й прожектира разни картинки. Тя си спомни корпуса на космическата сонда „Терминус“ с формата на камбана, системата за поддържане на живота на пилота в мъничката сфера на върха. Спомни си страховитата логика, която бе довела до построяването на тези чудовища. Тя беше следната: далеч по-добре е да се изпрати в космоса човек, отколкото машина.

Изпаднал в пълно неведение, човекът можеше да продължи да се развива и да взема решения. Машините стават за рутинна работа, но в сблъсъка с непредвидимото се издънват.

Да се изпрати машина беше евтино, защото машините не дишаха и самички си изпращаха информацията.

Докато хората дишаха, и то през цялото време. Което беше скъпо.

Но беше много евтино да се изпрати човек, ако не се погрижиш да го върнеш.

— Това в каната кервиз ли е? — попита Джало.

— Това са ластари от щръклица — обясни Кин. — Не яж жълтото, че е отровно. Виж сега, цял ден ли ще те чакам? Разкажи ми за Великите Вретенови Крале!

— Знам само каквото съм прочел — отвърна Джало. — А повечето от това, дето съм го чел, си го писала ти. Тия сините работи ядат ли се?

— Намерил си Вретенско селище? — Досега бяха открити само девет Вретенски селища. Десет, ако броим и изоставения кораб. В едно от тях беше открит и прототипът на машината за пластове. Както и всички подробности около генната хирургия. Нищо чудно, че повече хора учеха палеонтология вместо инженерство.

— Намерих Вретенски свят.