Тери Пратчет - Страта

— Нали не очакваш от мен да ни вкарам в интерпространството от повърхността на Диска? — обади се Марко. — Никакъв шанс!

— На Кунг го направи — отвърна Кин и се намести в койката.

— Кунг не е покрит от някакъв си тъп грамаден купол!

— Няма. Но и без това няма да стартираме веднага. Койките са ни необходими за първоначалното изстрелване.

— Но кой ще управлява? Оттук не мога да стигна до командното табло!

— Никой няма да управлява. На този етап не е необходимо. Довери ми се.

— Никой нямало да управлява, а ти искаш да ти се доверя?!

— Точно така, искам да ми се довериш.

Марко легна и се протегна за прикрепителните ремъци. Силвър вече се беше проснала на койката. Известно време лежаха и мълчаха.

После Кин се обади:

— Марко, виждаш ли от койката си онзи кръглия екран?

— Виждам го.

— Това е радар. Дръж го под око. А сега може би ви дължа едно обяснение…

ПОМОЩ — пишеше на екрана.

Като се опитваше да не се замисля над това какво върши, Кин вдигна трупа от креслото и се настани пред умолителния надпис. Без да изпуска от очи увисналия над нея шлем. тя прокара ръка по облегалката.

Нищо не се случи, освен че на екрана се изписа:

ТИ СИ КИН АРАД.

— Точ… — гласът на Кин прозвуча съвсем немощно в тясната стая. Тя се прокашля. — Точно така. А вие кои сте?

— СПОРЕД НАС ВИЕ НИ НАРИЧАТЕ ГОСПОДАРИТЕ НА ДИСКА, МАКАР САМИ ДА СЕ НАРИЧАМЕ „КОМИТЕТ“.

— Хубаво звучи, демократично. Покажете ми се.

— СПЕШНО ЛИ НАСТОЯВАШ?

— Е, толкова път бих, за да се срещнем. А трябва да признаете, че разговорът ни надали може да се нарече задушевен. — Кин се огледа, търсейки да забележи някакви вратиили скрити камери. Нищо, освен гладки стени.

— ГРЕШНО СИ РАЗБРАЛА — НИЕ СМЕ МАШИНИ. ДЖАГО ДЖАЛО НИ НАРИЧАШЕ КОМПЮТРИ. НЕ РАЗБИРАМЕ ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ИЗНЕНАДАНА.

— Не съм изненадана — излъга Кин.

— ТОГАВА ТИ ПРЕДЛАГАМЕ ДА СЪДИШ ФИЗИОНОМИЯТА СИ ЗА КЛЕВЕТА.

— Защо ви е помощ? Аз съм тази, която има нужда от помощ. Какво е станало с моите приятели?

— В БЕЗОПАСНОСТ СА — НА СИГУРНО МЯСТО. ТВЪРДЕ СА СВИРЕПИ, ЗА ДА ИМ ПОЗВОЛИМ ДА БРОДЯТ НАОКОЛО, РАЗБИРА СЕ. ИСКАШ ЛИ ДА ГИ ОСВОБОДИМ И ДА ВИ ОСИГУРИМ ТРАНСПОРТ ДО РОДНАТА ТИ ПЛАНЕТА? АКО НИ НАРЕДИШ, ЩЕ БЪДЕ ИЗПЪЛНЕНО.

— Мога да ви нареждам, така ли?

— ТРЯБВА ДА СЕДНЕШ В КРЕСЛОТО. ДРУГИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НЯМАШ. ТИ СИ ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. ЕТО ЗАЩО МОЖЕШ ДА НИ ЗАПОВЯДВАШ. УМОЛЯВАМЕ ТЕ ДА ГО НАПРАВИШ.

— Можете ли да ми построите кораб?

— НА ДЖАГО ДЖАЛО МУ ПОСТРОИХМЕ. ПОМОГНАХМЕ МУ ВЪПРЕКИ ВСИЧКИТЕ ПОРАЗИИ, КОИТО СВЪРШИ. ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТАКИВА НЕЩА, ЗА МАШИНИТЕ ИЗБОР НЕ СЪЩЕСТВУВА. ДЖАЛО ИЗБРА ДА ОФЕЙКА ОТ ДИСКА, ВМЕСТО ДА НАУЧИ НЕЩО ПОВЕЧЕ ЗА НЕГО.

Кин внимателно обмисли последното. Когато заговори, заговори много бавно.

— Вие ще ми дадете кораб, но ако избера да напусна Диска, няма да ми кажете нищо за самия Диск?

— ДА.

— Но нали казахте, че мога да се разпореждам?

— ДА. САМО ЧЕ СПОРЕД НАС СЪВСЕМ СКОРО ЩЕ НИ СЕ СЛУЧИ ЛЕКИЧКА ПОВРЕДА В СЛУХОВОТО УСТРОЙСТВО, КОЕТО ВЕРОЯТНО ЩЕ НИ ПОПРЕЧИ ДА ЧУЕМ СЛЕДВАЩИТЕ ТИ НАРЕЖДАНИЯ.

Кин се усмихна.

— Значи нямам избор, така ли? Не и когато ме изнудват. Разкажете ми за Диска.

— Кин — прекъсна я Марко възбудено, — на екрана се появи нещо.

— Тъкмо му беше времето — отвърна Кин. — Не се безпокой.

— Да бе, да, спомням си. Да ти имам доверие. Ужасно е грамадно, да го вземат мътните. Какво е?

— Онова, което ще ни изстреля в пространството.

Кин се облегна в мекото-премеко кресло и дълго се взира в празния екран.

— Износвате се — рече най-накрая тя. — Затова моретата са пощурели, а климатът се е объркал. Това го разбрах. Дискът е машина. Машините имат ограничен живот. Точно затова Компанията строи планети.

— ПЛАНЕТИТЕ СЪЩО ИМАТ ОГРАНИЧЕН ЖИВОТ.

— Ама по-дълъг. Не започват да им скрибуцат чарковете след някакъв си половин милион години.

— ЗЛОРАДСТВАШ, А?

— Не. Просто не ми излиза от ума мисълта за няколко стотици милиона души, които се намират на космически кораб, голям колкото цял свят, а после се сещам за всичко онова, което може да се случи с един кораб. Не злорадствам, а треперя от страх. И от гняв.

Тя се изправи и затропа из стаята, за да пораздвижи схванатите си мускули. Разказът беше дълъг — подземно пътешествие из механизмите на Диска. Земетресителите бяха заседнали в паметта й. Цялата тази изобретателност, за да възпроизведеш всичко онова, което и на най-ситната планетка си ставаше от само себе си. И демоните… е, поне на демоните тя щеше да тури край.