Тери Пратчет - Страта

Нещо щракна — Марко разкопча предпазните си колани и се втурна към командното табло. Вторачи се в екрана, после впери кръвнишки поглед в пространството навън.

— Ама къде го, по дяволите? Изчезна от екрана! Какво беше това нещо, Кин? Че тая пущина беше по-голяма и от…

Пуффф! Пясъчна буря помете брега навън.

Марко изпружи врат и погледна нагоре. Слънцето помръкна и мрак изпълни каютата.

Пуфф!

Марко видя как от небето се спуснаха огромни криви нокти — невъзможната птица връхлетя върху тях. Нокти, които можеха да сграбчат космически кораб. Той хлъцна и плонжира към койката.

Пуффф. Драссс. Пуффф. Пуф-паф. Пуф-паф.

Ноктите внимателно се сключиха около кораби и той изскърца. После той се заиздига нагоре на пресекулки, ама такива пресекулки, че да ти се разтрепсрат кокалите.

Куполът на главината сияеше под тях с налудничав блясък, после се завъртя и се изгуби в далечината. Последва го и Дискът — клатушкаше се, закрил небето, докато се превърна в синьокафеникава стена. Поспря се, после се гмурна под кораба и за миг увисна от другата му страна. Пуффф.

За да отвлече мислите си от кандилкащата се и мятаща се насам-натам вселена, Кин се съсредоточи в гледката отгоре. Ноктите покриваха почти целия илюминатор на покрива, но сегиз-тогиз тя успяваше да зърне огромните бели крила, които биеха с бавния ритъм на морските приливи и отливи.

Един звук изпълни каютата. Започна като болезнен ултразвук и се спусна по токовата стълбица като мокър пръст, стържещ по прозореца на душата.

Високо горе над Диска птицата рух се въздигаше в небето и пееше.

Демони вече нямаше да има. Беше разбрала защо съществуваха демоните — бяха се оказали добра идея, която вършеше работа, но с демоните беше дотук.

Онези демони, които бе срещнала Кин, изглеждаха почти човешки в сравнение с тези, които се отглеждаха при ускорен процес на растеж в тихите зелени лаборатории под купола. Демоните бяха полицията на Диска, те населяваха скритите отдушници и аварийни шахти, отвеждащи до механизмите, и прогонваха дръзналите да се доближат до ръба. И от време на време отмъкваха за Комитета по някой нов председател.

Председателите. Кин се втренчи в празния екран, а после обърна очи към увисналия над креслото шлем за директна връзка. Нямаше никакво намерение да пробва дали й става, а и Компютрите не бяха настояли, но й бяха показали как се използва.

Компютрите управляваха Диска. Нагласяха приливите и водния кръговрат, брояха измрелите врабчета, блъскаха се и се трепеха за лилиите сред полята му. Но онези, които бяха построили Диска, ги бяха конструирали като сервомеханизми — за да не стане Дискът твърде механичен. Беше необходим човек, който да им нарежда какво да правят.

В седемдесетхилядогодишната история на Диска се бяха изредили двеста и осемдесет председатели, натикани под шлема в пълен ужас. След който идваше хладното знание.

Кин не можеше да повярва.

— Не може да вземеш някой земеделец от неолита и да го превърнеш в планетен инженер — възрази тя.

— МОЖЕ. СЪЗДАТЕЛИТЕ НИ СА НИ КОНСТРУИРАЛИ МНОГО ХИТРО.

— За създателите нищичко не сте ми споменали!

Екранът угасна.

Пуффф. Кин се вкопчи в ръбовете на койката. Пуффф. Птицата не летеше, а просто разблъскваше въздуха нагоре и го отхвърляше с презрение.

Трудно беше да се говори, когато силите на ускорението ги подпочнаха с шамари и юмруци в ужасен ритъм. Силвър го понасяше най-леко.

— И аз не го вярвам — рече тя. — Разбирам от какво би имало нужда едно устройство като Диска. — Пуффф. — От разумен отговорник. Никоя машина не би могла да се справи с всички проблеми, които биха могли да изникнат. — Пуффф. — И да избуят. Но освен в случай въпросното създание да е някой голям спец по техниката, то просто би се побъркало.

Кин се стегна, за да посрещне следващия удар на крилата. Но удар не последва. Видя разпереното крило в илюминатора — връхчетата на огромните пера трепереха в попътната струя. Беше ред на безмоторната част от полета.

Под килнатата настрани кабина се бе ширнал половината Диск. Кин се измъкна от кушетката и залитна през треперещата палуба. Най-накрая докопа една отвесна преграда.

Светът бе паница скъпоценни камъни, изсипана върху небето със замах. Пред тях се бе ширнал Опасващият океан, а отгоре му като камък върху пръстен сияеше залязващото Слънце.

Птицата рух се плъзна надолу в небето, втренчила ужасните си птичи очи в Слънцето. Понякога разтърсваше рамене, за да изтръска леда, който се посипваше надолу с блясък и трясък, и започваше дългото пропадане.