Тери Пратчет - Страта

Мъничко, кръгличко дискче. В средата — сиво-бяло петънце, което накрая се превърна в две различими фигурки. Едната — едра и космата, другата — тънка и жилава като вейка. И двете се бяха вторачили в нещо под краката си…

Щрак. Жилавата погледна нагоре към миниатюрната галерия, обкръжаваща картата на картата. Щрак. Там имаше някаква фигурка. Щрак. Тя вдигна ръка. Щрак.

— Здрасти — рече Кин.

Силвър не си падаше спец по човешките изражения, но тъй като я гледаше, тази жена не беше спала от сума ти време. Всъщност краката май едва я държаха.

— Радвам се, че успяхте — рече тя. — Не можах да накарам компютрите да ви телепортират — има трийсет процента шанс енергията да секне, докато сте извън фаза. Тръгвайте с мен. Нямаме много време.

— Ние… — подзе Марко.

Кин разтърси енергично глава.

— Не, не сме — отрече тя. — Хайде!

Кунгът понечи да възрази нещо и Силвър го сграбчи здраво за чифт ръце. Кин вече търчеше по-надолу по един тунел, който извеждаше извън залата.

Излязоха в метална пещера, също толкова голяма, колкото и онази, която току-що бяха напуснали. Вътре имаше космически кораб. Или поне първото впечатление, което предметът внушаваше, беше такова…

Мотори нямаше. Ако не броим странните дюзи, разположени горе-долу там, където трябваше да се намират дюзите, корпусът като че представляваше една цяла каюта с достатъчно прозорци, че да си насадиш над тях лозници и да си гледаш грозде. Цяла сюрия кубични роботи го бяха накачулили. Един от тях пръскаше с боя устройството за приземяване. Други двама човъркаха късо, дебело крило.

Кин вече се беше качила на борда. Озъбен и ръмжащ, Марко изкачи стълбичката и я видя, седнала зад командно табло с формата на конска подкова. От таблото жици отвеждаха към сандъци, стърчащи наслуки из цялата каюта. В средата на помещението цял полк кубченца трескаво се суетяха около плетеница от жици и метални форми. Едно от тях любезно сръга Марко в крака и той се помести.

— Силвър, затваряй вратата! — нареди Кин. — И побързай! А сега се молете на всеки бог, който ви е подръка.

Тя се обърна и заговори на въздуха с тон, от който си личеше, че не говори на другите двама.

— Готови сме.

Отговорът прокънтя отвсякъде:

— КАКТО СЕ РАЗБРАХМЕ, НАЛИ?

— Всичко е точно — отвърна Кин. Последва пауза. Корабът потрепна. Марко се огледа и видя как стените на пещерата се отдръпват.

— Недей да казваш нищо прибързано — обади се Кин. — Хич недей и да мислиш , ако искаш да се прибереш у дома. Имай ми малко вяра, а, става ли? Моля ти се?

Внезапно слънце огря каютата. Марко и Силвър вдигнаха очи и забелязаха квадратчето златно небе, което се появи в отворилия се люк на покрива. Корабът се заиздига нагоре на подемна платформа, която набираше ускорение.

Малкото роботче до краката им издърпа някаква тръба от купчината в средата на каютата. Една от многобройните му ръчички посегна надолу, поспря се, стисна тръбата. Щом я докосна, металът се разкъса.

Нещо погъделичка Силвър по ушите и тя рязко тръсна глава. Тя извърна предпазливо глава и се оказа очи в скенери с малко метално кубче, увиснало на три крайника от тавана. То нямаше лице, но някакси успяваше да докара притеснен вид. Четвъртият му крайник стискаше чифт дебеломери.

Марко изфуча и замахна към друга машинка, която се опитваше да се изкатери по крака му. Машинката се пльосна по гръб и задраска по пода с всичките си шест крайника.

Кин се разхили истерично.

— Я стига детинщини — изпухтя тя. — Когато преминем в интерпространството, ще ви се иска да сте в контурна връзка, нали така? Те искат просто да ви вземат мярка, това е. ДЕЙСТВАЙТЕ!

Марко отвори уста и понечи да протестира, но нещо докосна лицето му. Той извърна очи нататък и видя метален сантиметър, който се разгъваше надолу към пода. Погледна нагоре. Един робот бе увиснал над главата му. Въздъхна.

Корабът излезе на слънце. Край него се ширна покрит с черен пясък плаж, а медният купол на главината остана назад. Морето лениво се плискаше на няколко метра от тях. Платформата на подемника се затвори и корабът се разтърси.

Кубчетата бяха започнали да пръскат с пяна три плетеници от изкривени навсякъде и всякак тръби, които бяха прикрепили към пода. Пяната се втвърди и образува койки, горе-долу подходящи по размер за шанда, кунг и човек.

— Имаме много малко време до старта — рече Кин и се изправи. — Някой да има въпроси? Ясно. Така си и мислех. Добре, но първо лягайте по койките.