Тери Пратчет - Страта

— Добре. Тогава ще я караме по мъчния начин.

В гласа имаше нещо такова, че накара Марко да поотпусне хватката си върху дръжката. И затова, когато ножът изхвърча изневиделица, той просто одра дланта му, вместо да отсече ръката му до китката.

Той сграби методично китката си, за да спре кръвотечението, и остави болката да блъска по мозъка му. Продължаваше да гледа втренчено раната, когато внезапен повей и едно „туп!“ го накараха да вдигне поглед.

На пода до Силвър лежеше нещо кърваво и продълговато. А лапата на Шандата бавно пълзеше към него. Тя поопипа насам-натам, търсейки мръвката, сграбчи я и мечтателно я примъкна към потъналата си в лиги уста.

И я заръфа.

— Къде сме? — попита най-накрая Марко.

— Не съм съвсем сигурна къде точно — обади се гласът на Кин. — Добре ли си?

— Ще ми се да пийна нещо. И да хапна. Ти ме накара да порежа Шандата, за да вземеш белтъчна проба, нали?

— Да. Не шавай.

Нещо, прилично на разпльокан воден мехур, цъфна до Марко и шляпна на пода. Той го подбра и впи зъби в него със срамна припряност.

— А сега — храна — обяви Кин. Нов мехур, пълен с червена пихтия, се търкулна непристойно по пода. Марко го пробва. Имаше вкус на баята досада.

— По-хубаво не мога да го докарам — обади се Кин. — Като че единствената повреда, която си успял да причиниш е, че си повредил точно електрическите вериги на мастерсложи-масичката на Диска. Пратих роботите да ги поправят, но дотогава менюто няма да е особено вълнуващо. Няма начин.

— Силвър намаза повече — оплака се Марко.

— Казах ти, нямах време за деликатности — рече Кин. — Шандското, което тя яде в момента, е култура, израснала от собствените й клетки. Не ме питай как стана само за секунди — просто дадох поръчката и толкова. Но май ще е добра идея да не й го казваме.

— Да. Влиятелно положение ли заемаш в момента?

— Да, може да се каже.

— Добре. Измъкни ме оттук!

Последва пауза. После той чу гласа на Кин.

— Доста размишлявах по този въпрос.

— Размишлявала си, така ли!

— Да. Размишлявах. Ти се намираш в един вид клетка за опитни образци. Няма друг начин да излезеш от нея освен чрез телепортация, а ако знаеш за телспортацията онова, което знам аз за нея, по-скоро бих си останал там вътре и бих умрял от глад. Не смея да се намесвам, защото току-виж ти станало нещо. Така че, като се замислиш…

Нещо продълговато се пръкна с трясък на метър от Марко и тупна тежко на земята. Той го вдигна и го огледа подозрително.

— Прилича ми на индустриален молекулярен стрипер — установи той.

— Точно това си е. И ти предлагам да го ползваш много внимателно.

Адска светлина огря лицето на Марко, то се изкриви и той насочи уреда.

Една част от стената на помещението се превърна в лека мъглица. Той изключи бързо стрипера и се огледа за Силвър.

Шандата бе коленичила и се държеше за главата.

— Как си? — попита Марко със загрижен глас. Държеше стрипера в ръце много внимателно и внимаваше да не го насочва към Силвър. Шандата присви очи и го огледа с мътен поглед.

— Странни работи стават напоследък… — обади се тя.

Марко й помогна да се изправи — повече или по-малко символичен жест, тъй като тя беше десет пъти по-тежка от него, а едната ръка му трябваше, за да държи стрипера така, че да не сочи точно към нея.

— Можеш ли да вървиш в момента?

Силвър можеше да залита. Марко надникна извън стаята и излезе в мижаво осветен тунел. Две малки роботчета с формата на кубове се суетяха над стелещия се по пода прахоляк. Той погледна Силвър и се пробва да прицели пламтящото дуло в една от бърникащите ръце.

— Свали хардуера — изкомандва роботът и се дръпна назад.

— Кин Арад? — повика Марко.

— Марко, това оръжие ти е дадено, за да се чувстваш спокоен. Но само да си го използвал, ръчичките ще ти изтръгна, без да помръдвам оттук. Мога, да знаеш.

Марко се позамисли над това, докато Силвър с голяма мъка се промъкваше през дупката. После сви и двата си чифта рамене и остави оръжието да тупне на пода.

— Маймунска логика — изкоментира той. — Така и няма да я проумея никога.

— Пък аз си мислех, че ти се мислиш за човек — рече роботът с гласа на Кин.

— Е, и какво? Има някои неща, които всичкото мислене по всички светове не може да промени.

— Когито ерго кунг — заключи роботът. — След мен, моля.

Той потегли по тунела и двамата заситниха подире му.

Час по-късно все още вървяха. Прекосяваха огромни метални бездни по решетъчни мостове, навираха се в ниши, докато гигантски машини преминаваха с грохот по странич ните тунели. Веднъж малкото кубче им кимна да го последват на една асансьорна платформа. На следващото ниво по-надолу асансьорът отново спря и от платформата наслизаха дузина бръмчащи златни цилиндърчета. Миришеха на озон. Цилиндърчетата поеха по тесни пролуки между извисилите се нагоре като кули бумтящи машини.