Тери Пратчет - Страта

— Можем да питаме робота — предложи Силвър.

Шегичката си беше гадничка. Роботът можеше да отговори на всеки пряк въпрос за механичния пейзаж — беше им теглил десетминутна лекция за машините за регулиране на приливите и отливите например — но за всички други въпроси си правеше оглушки. На Марко по едно време му щукна идеята да му изкърти с нещо капака, но този път позволи на предпазливостта да надделее в него.

— Онова място с червените светлинки трябва да е било близо до ръба на Диска — обади се Силвър. — Имам чувството, че пак приближаваме главината. Вероятно бихме могли да попитаме Кин.

Роботът, който мълчаливо седеше на няколко метра от тях, се приближи.

— Свежи ли сме вече? — рече той бодро. — Ще продължаваме ли?

Те се изправиха вдървено. Кубичното роботче ги поведе по тясна пътека, която отвеждаше към широка, кръгла, ярко осветена галерия. Основната част от тази светлина идваше от мъгливото сияние горе, но едно доста значително количество се дължеше на едно мъничко актиново слънчице.

То плаваше може би стотина метра над идеален релефен модел на повърхността на Диска с диаметър неколкостотин метра. Само дето релефните карти си нямат мънички облачета, които хвърлят мимолетни сенки по земята. Пък и Марко досега не беше виждал релефна карта с действащи вулкани.

Галерията нямаше парапет. Картата на Диска блещукаше на метър под нея — слънчевата светлина хвърляше отблясъци по морските вълни, които изглеждаха обезпокоително истински.

Марко дълго се взира надолу. После се обади:

— Предавам се. Прекрасно е. За какво служи?

— Напомня на архитектурен модел — избоботи Силвър. — Както и да е, нека привлека вниманието ти към един дефект. Виждаш ли хей там, точно отвъд вътрешното море?

Марко присви очи, после се предаде.

— Не. Онези, които са построили Диска, или са имали ужасно остро зрение, или всичкото това е само за да се изперчат.

Той се огледа за робота. Нямаше го.

— Ще ни се да огледаме по-отблизо картата на Диска — обясняваше Силвър на празното пространство. Нещо, подобно на летяща стъклена плоча, се плъзна над картата от отсрещната страна и увисна пред нея. Тя пристъпи отгоре като на тръни. Плочата дори и не трепна под тежестта й.

— Виждам го с очите си — рече Марко, — но не го вярвам. Как го постигаш?

— Има си номер — отвърна Силвър. — Май започвам да схващам как стават работите тук. Идваш ли?

Стъкленото килимче прилежно следваше насоките, които Силвър му задаваше устно. То се плъзна над картата на някакви си сантиметри от облаците. Марко изпитваше странното настойчиво желание да се протегне надолу и да забърка едно малко циклонче. Картата беше толкова реалистична, че страх да те хване. Ако се наведеше и я пипнеше, дали в небето на Диска щеше да надвисне огромна ръка?

Когато Шандата се обади отново, той послушно се загледа надолу през стъклото.

Видя опустошена земя, опърлена и изровена. А в средата — идеално кръгла дупка.

По-късно Силвър откри, че платформата леко увеличава образа на онова, което се намира точно под нея. Различителната й способност като че нямаше граници: там имаше и хора, микроскопични фигурки, почти неподвижни.

Само почти . Всяка секунда сцената долу трепваше, а фигурките заемаха леко различно положение. Марко прекара цяла вечност, вперил поглед като омагьосан в гледката на един хомункулус, който сечеше дърва. Щрак — брадвата замахва във въздуха, щрак — забива се в дървото, щрак — пак е във въздуха, а от ствола на дървото по магия се отцепва клин сурова дървесина.

— Може, може — промърмори той под носа си. — Само трябва да съгласуваш сензорните възприятия и постоянно да прожектираш картината като холограма.

— Много картинки ще ти трябват.

— Милиарди. Ще ти се наложи да се подключиш към когнитивния център на всяко живо същество.

— Забеляза ли белите петна?

— Може би в този момент някое птиче не е гледало накъдето трябва.

Силвър кимна сериозно и се огледа из голямата зала с картата.

— Предполагам, че картата на Диска включва и своя собствена миниатюрна карта на Диска — каза тя бавно. Срещна погледа на Марко с кротка усмивка. После нареди на платформата да застане над главината на картата. Никой от тях не се и съмняваше, че залата с картата се намира в главината.

Погледнаха купола отдолу. Силвър се опита да зададе някакви команди, но без всякакъв ефект. И затова сниши платформата.

Втренчени под краката си, те видяха как пръст и метал се стапят и се отдръпват встрани. Машинариите на диска се надигнаха и се разсеяха. Там сега имаше нещо, показваше се крайчецът на нещичко…