Тери Пратчет - Страта

Коса с ядрен двигател. И Кин беше използвала такива, за да разчиства шубраките по новите планети.

Смъртта настъпваше. Да беше ръгнала с дръжката напред, Кин надали щеше да оцелее, но старите навици умират трудно. Вместо това Смъртта замахна. А Кин се хвърли по очи. Чу как косата се стовари на пода зад нея и се търколи по пода, а тя се втренчи в празните очни орбити. Тя ритна нагоре с коляно — безсмислен тактически ход, в резултат на който просто си натърти коляновата капачка и нищо повече. Смъртта нямаше топки.

Огърлица от кокалести пръсти обви гърлото й. Тя замахна с опакото на ръката си и фрасна Смъртта по лицето. Последва нещо като взрив във фабрика за плочки за домино.

Кин стърчеше сам-самичка сред тунела. На пода пред нея беше просната черна хавлия. Наоколо — разпръснати кокали. След поредица от гръмотевички изчезнаха и те. Една помощна гръмотевица отбеляза изчезването на Марко и Силвър.

Кин също изчезна.

Минута по-късно два кубообразни робота се дотътриха по тунела и се захванаха да разчистват мазалото.

Сега се намираше в…

— Не — каза тя. — Стига вече. Предавам се. Знаете ли откога не съм пила нищо?

Във въздуха пред нея увисна чаша вода. Кин не се изненада особено. Хвана я внимателно и я изпи. Когато се опита да я остави пак във въздуха, чашата се устреми надолу и се разби.

Сега тя се намираше в… да го наречем командна зала. Командната зала на Диска. Нямаше какво друго да е.

Беше учудващо малка. Можеше да се намира на палубата на космически кораб среден размер, само дето тогава щеше да има повече екрани и копчета. Тук имаше един екран и едно табло с копчета пред голямо черно кресло. Над креслото висеше нещо като свързан с компютър шлем.

— О, не! — възкликна Кин. — Няма пък. Това нещо няма да си го сложа на главата!

Екранът трепна и на него светна надпис:

ХА НА БАС?

Кин се приближи и огледа по-добре креслото, формата му беше обезпокоително сложна и то изглеждаше едва ли не като живо.

Онзи, който седеше в него обаче, беше мъртъв. Не обидно мъртъв — въздухът в помещението беше сух и хладен и го беше мумифицирал идеално, но че беше мъртъв, мъртъв си беше. Ако този човечец бе вярвал в прераждането, значи се е преродил в труп.

На едната съсухрена ръка се виждаше стара рана. Не изглеждаше фатална, но по пода имаше стари-престари кървави петна. Може би кръвта му беше изтекла, но що за обидна смърт за един господар на Диска!

Ако наистина беше такъв. На Кин някакси досега не й беше минавало през ума, че господарите на Диска можеше да са и човеци, но мъжът на стола си мязаше достатъчно на човек. Едно яко бръснене, една свежа кожа — и можеше да вика на всекиго „брат’чед“.

Екранът пред креслото се замъгли, а после на него светна дума и увисна пред Кин с жално сияние.

ПОМОЩ.

Марко, приклекнал в здрача, чу гласа отново.

След малко той изплува от мъглата на беса достатъчно, за да осъзнае, че гласът говори точно на него. Този глас му беше познат. Онази потомка на маймуни ли му говореше?

— Кин Арад? — квакна той.

— Марко, къде е Силвър? — настоя гласът.

Марко чувстваше очите си като да бяха огнени ями, но светлината на милионите червени светещи точки наоколо бе достатъчно силна за неговото зрение. Забеляза на пода, на няколко метра от себе си, силует, който засенчваше едно от съзвездията от червени точки.

— Мецаната е тук. Диша.

— Марко — рече му въздухът, — не зная доколко ме бива в това. Налага се да ми помогнеш. Не мърдай.

Въздухът пред кунга се раздвижи и там се появи нож. Три от Марковите ръце се вкопчиха в него, преди да е паднал на земята. Той се втренчи тъпо в инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка сред червения сумрак.

— Не губи време — обади се маймунският глас. — Искам да резнеш парченце от Силвър. И не се престаравай. И кожата става, но месце ще е по-добре.

Спомените се стичаха един по един в ума на Марко. Той погледна ножа, после се замисли за Силвър.

— И дума да не става! — отряза той.

— Направи го. Ако не го направиш, следващият нож ще те връхлети на пълна скорост. По-добре ще е да ми повярваш.

С рев на гняв и възмущение Марко се метна напред и клъцна лапата на Силвър. Огромното туловище като че леко трепна, май.

— Достатъчно. Кръвта по острието ще свърши работа. Пусни ножа, Марко. Пусни ножа. Пус-ни но-жа!

Марко бе ожаднял. Не помнеше откога не е ял. Кожата му го сърбеше от сухия горещ въздух. Проклет да е, ако пуснеше оръжие току-така. Ако изобщо се замисляше над това какво прави, то в главата му се въртеше тъкмо тази мисъл.