Тери Пратчет - Страта

Силвър се размърда пак.

— Махни се — рече тя. — Кунгът да дойде тук. С мечове.

— Марко…

— Чух. Спри килима. Можеш да се прехвърлиш на коня.

— Но не разбираш ли какво иска тя!

— Много добре разбирам. Ако положението се влоши съвсем, ще се наложи да я убия.

— Как можеш да бъдеш толкова безчувствен?

— Защо? По-добре мъртво разумно същество, отколкото жив звяр. Съгласен съм с нея.

— Ами после?

Той присви устни.

— Предполагам, че ще се прероди на Диска. По-добре жив човек, отколкото мъртва ша…

— Престани да говориш така!

Блестящото нещо се оказа висок купол, вграден над скалите върху обширен остров, като че покрит предимно с черен пясък. На Кин й се стори, че различава останките на няколко кораба, полузатрупани от пясъка.

Заобиколиха острова, отначало на миля разстояние, а после по-отблизо. Кин забеляза как един черен силует се спусна, кръжейки, от небето и кацна върху купола.

— Това е то — обади се тя. — Марко, аз влизам вътре.

В отговор кунгът изсумтя сподавено. Кин се извъртя на седлото.

Няколко метра по-нататък Силвър отстъпваше назад по килима; на едната от лапите й имаше яркооранжево петно — там, където острието на меча я беше промушило. Държеше Марко през кръста, а той я душеше с единия си чифт ръце. Мечът пищеше помежду им.

Килимчето продължи да лети. Кин мярна изкривеното лице на Силвър и оголените й зъби, окъпани в слюнка.

Сграбчи лампата. Азрифел се появи във въздуха и се загледа с интерес в двамата, които се бореха в мълчание.

— Разтърви ги — нареди му Кин.

— Не.

Марко се откъсна от Силвър със салто, хвана с три от ръцете си лапата й и я метна през рамото си. Костите на краката му се огънаха като пружини. Силвър се намери извън килима.

Но не падна. Висеше под невъзможен ъгъл от защитното му поле, ръмжеше и се мяташе във въздуха.

— Не?

— Не Смея Да Се Приближа Толкова До Купола.

— Лампата е у мен, демоне.

— Предлагам Ти Да Не Я Използваш.

Кин видя как Марко вдигна меча и се разколеба. Чистият въздух даде нови сили на Силвър и тя се метна към него.

Шандата, кунгът и килимчето изчезнаха.

Кин се втренчи в празното пространство. Под нея ревеше морето. Наоколо не се виждаше нищо освен море, небе, куполът и демонът с конската физиономия, увиснал над празнотата.

Най-накрая Кин се обади:

— Демоне, какво ще стане, ако пусна лампата в морето? Искам истината!

— Понякога О Нея Ще Се Отъркват Риби И Раци. Желанията Им Са Прости И Лесно Изпълними.

— Какво стана с килима?

— Изчезна? — предположи демонът колебливо.

— Това го знам. Защо?

— Така Става С Нещата, Които Се Приближат Твърде Много До Центъра На Света.

— Това не си ни го казал.

— Не Сте Ме Питали.

— Къде изчезват?

— Къде Ли? Просто Изчезват . Само Това Знам.

— Скоро ще узнаеш и повече — рече Кин. Прибра лампата обратно в джоба си и пришпори коня напред, към купола. Азрифел изхленчи.

След малко и Кин изчезна.

Кин дойде в съзнание в сърцето на галактика, натикана вътре в рубин. Поопипа наоколо и разбра, че лежи на под, направен от нещо като полиран метал. Едно старо, ала безименно чувство я увери, че се намира вътре в нещо. Сграда. Може би пещера.

Наоколо й сияеха милиард яркочервени точици. Те се простираха наоколо, групирани в сложни съзвездия, катереха се на десетки метри по невидима стена и се събираха в мрака горе. Понякога рисунъкът им се променяше за миг и се заменяше с нещо също толкова червено и зловещо. Поантилистката представа за ада.

Кин се размърда.

Шаш и паника. Точките се посипаха от стените и се струпаха около нея. Тя се изправи и тропна с крак за проба. Проба, това беше думата, и тя се вкопчи в нея. Бъди разумна. Недей да откачаш.

Мислеше си, че е подготвена за всичко. Роботи, лазери, строителите на Диска — с продълговати глави и в сребристи скафандри, разумни плужеци — каквото щеш. Но не и за тези светлинки. Те сякаш не осветяваха нищо освен себе си.

— Измъкнете ме оттук! — изръмжа тя.

Проблясък. Сега бе застанала сред сводест коридор, а ноздрите й изпълваше мирисът на машини — нажежено желязо, озон и бензин. Тунелът бе ярко осветен от една непрекъсната светеща ивица горе. Покрай стените се виеха като змии тръби и кабели, а подът представляваше линеен лабиринт от релси. Някъде далеч се носеха бумтене и трясъци и навсякъде жужаха щъкащи насам-натам електрони.

Кин си избра една посока и тръгна нататък, като внимателно избягваше всичко с вид на нещо под високо напрежение.