Тери Пратчет - Страта

— Силвър? — повика тихо тя. В тъмното се размърда бледен силует.

— Хайде — подкани я Кин. — Най-добре да се махаме оттук. Как си?

Силвър се надигна.

— Къде е кунгът? — попита тя дрезгаво.

— Отиде да набие лошите, смахнатият му тъпак с тъпак.

— И накъде ще вървим? — попита Шандата и се изправи със залитане на крака.

— Според мен ще го гоним. Да имаш по-добра идея?

— Не — призна си Силвър. — Мисля, че всички ще бъдат твърде заети, че да ни обръщат внимание.

Излязоха на обградената с клетки алея.

— В оная клетка там има еднорози — посочи Силвър. — Видяхме как ги хранят. И русалки има, мисля — в басейн. Дадоха им риба.

— Май този Абу е роден събирач.

Преминаха покрай бял купол с размерите на храм. Отблизо се видя, че всъщност представлява голямо яйце — една трета от него беше закопана в пясъка. В единия му край имаше малка дупчица.

— Птица ли го е снесла? — посочи го Силвър с палец.

— Отде да знам. Ако е птица, не бих й подхвърляла трошички. Там има още едно. Не…

Не беше. Но пък беше изоставеният корпус на апарат за приземяване на планети от сондите Терминус. В ума на Кин се надигна неканен спомен — от древно копие на още по-древен популяризаторски филм. На живо апаратът изглеждаше по-дребен. В него имаше три дълбоки пукнатини, сякаш някакъв огромен звяр се бе опитвал да го сграбчи.

Може би точно така си и беше. Ако това до него наистина беше яйце, все нещо трябваше да го е снесло.

Вътре беше пълна бъркотия.

— Джало по всяка вероятност се е приземил поне близо до центъра на Диска — обади се Силвър. Кин погледна… ох, добре де, нека кажем, че са драскотини от нокти, може и да бяха.

— Не му завиждам — отбеляза тя. — Нашият Абу е истински ентусиаст, Силвър. Никога нищо не изхвърля.

Дочуха зад гърба си тичащи стъпки, обърнаха се и видяха двама мъже, зяпнали насреща им. Единият стискаше пика. Той плахо замахна с нея към Силвър. Грешка. Шандата просто награби пиката за острието и повали онзи, който я държеше, със злобен замах, а после отново я вдигна и препъна другия, който беше търтил да бяга.

Подир това тя се втурна към двореца, размахала прекършеното острие като боздуган.

Кин се помъкна след нея. Като че нямаше друг избор.

Намериха Марко, като следваха писъците.

Влязоха в двор, пълен с млатещи се мъже, а в средата на тълпата се виждаше размазано петно зад ограда от мечове. Марко се биеше с петима наведнъж и като че им надвиваше.

Един мъж се обърна, откри, че се намира на две-три крачки от Силвър, и замахна към нея с отчаяна храброст. Тя примижа сънено насреща му, а после стовари отгоре му юмрука си със скорост, при която се трошат прешлени.

А мечът през цялото време пееше. Кин беше чувала тази фраза използвана в поетичен смисъл, но този меч тук наистина си пееше — странен електрически вой, гарниран с дрънчене и писъци.

Марко го държеше на една ръка разстояние от себе си и едва ли не се дърпаше уплашено от него. Мечът се движеше самичък, стрелкаше се от острие на острие, от острие към тяло и сякаш не преминаваше във въздуха помежду им. Сини искри пращяха по ръба му.

Силвър прецапа до двама от мъжете и ги ступа здравата. От онези, които се обърнаха да погледат, преди да са си плюли на петите, трима се прекатуриха на земята — Марко се бе възползвал от момента на разсейване.

Щом остана в двора сам — без да броим труповете, — Марко се свлече на земята и изпусна меча. Кин го вдигна и погледна острието. Редно беше да е окървавено. Обаче не беше. Беше просто черно, като дупка през вселената, която отвежда някъде другаде.

— Жив е — кисело измърмори Марко. — Знам, че ще ме презирате, но…

— Тук имаме — обади се Кин на висок глас — просто острие с елиминиращо триенето покритие и електронен остър край. Металното острие е просто проводник. Би трябвало да си виждал подобни неща. Например ножовете за дърворезба?

Последва мълчание. Марко кимна.

— Права си, естествено — рече той.

— Тогава да се измитаме оттук, по дяволите!

Кин се ориентира, доколкото можа, и се завтече към най-близкото стълбище.

— Накъде тръгна? — викна подире й Марко.

— Да намеря магьосника! — Преди ти да си успял да го намериш, добави тя наум. Не искам да бъде убит. Той е единственият начин да се измъкнем оттук.

Тя търчеше из празните коридори, все по-нагоре. Едно късо стълбище й се стори познато. Изкачи се по него и там, в края на сводестия коридор, намери стаята на магьосника.

Абу Ибн Инфра седеше по турски в умислена поза върху вълшебното килимче и я наблюдаваше внимателно над тънките си заострени пръсти. Малко по-близо бе приклекнал и разперил пръсти Азрифел с конската физиономия.