Тери Пратчет - Страта

Притича през няколко просторни стаи с нисък таван и остана със смътното впечатление за някакви фонтани, пойни птички и крайно отегчени жени, насядали по големи възглавници. Щом минеше покрай тях, те вперваха в нея силно гримираните си очи, а когато Кин събори някаква прислужница с табла в ръце, се разпищяха.

Далече зад нея нова серия писъци й подсказа, че някои страж по неволя е нахълтал в сарая.

Кин изскочи на един балкон, огледа двора долу и се покатери на декоративната решетка. Решетката се разлюля, въпреки че Кин беше съвсем лекичка. Тя се изкатери върху плоския покрив — обедното слънце там печеше с всичка сила.

Крясъците долу означаваха, че някой страж е стигнал чак до балкона. Кин залегна. Гърдите й се повдигаха тежко. Надяваше се той да си помисли, че е избрала леснината и е скочила в двора. Обаче той не си го помисли. Последва внезапна тишина, нарушавана от тежко дишане.

После изпука дърво. Извиси се стон, който завърши със звук като от мъж, паднал отвисоко върху корави каменни плочи.

Тя притича по покрива до по-близката от двете пронизващи го кули. Изборът й никак не беше умен, но за друго не можа да се сети. Там имаше арка без врата и тъмно вито стълбище, което й се стори леденостудено след онзи пек на покрива.

Стълбището водеше до кръгла наблюдателница с прозорци без стъкла, които гледаха към града. Кин се огледа в мрака. Като че се намираше в някакъв склад. До стената бяха подредени няколко навити килима, а до тях — криво-ляво нахвърляни купчини от сандъци. Висока бронзова статуя в облекло, което смътно напомняше средиземноморска носия, бе подпряна на трикрака масичка, по която бяха пръснати като че останки от як запой. Имаше няколко меча, включително и един, който изглеждаше… Кин не повярва на очите си, но по-внимателният оглед потвърди първоначалното впечатление — мечът беше забит в наковалня.

Посред стаята имаше статуя на кон, отлята от някакъв тъмен на цвят метал. Мускулатулата му бе добре изваяна, но позата никак не беше вдъхновяваща. Жребецът просто си стоеше на четири крака, забил поглед в пода.

— Боклуци — подметна Кин. Опита се да издърпа един обкован с желязо сандък през входа на стълбището, после се отказа и седна отгоре му. Не последва никакъв звук.

— Човек може да изкара тук седмици наред — помисли си тя. — Така де, ако има храна и вода.

Храна! Сети се с копнеж за вълшебната масичка, че дори и за сложи-масичката. Но не можеше да яде, когато Силвър я гледаше жално-милно отсреща и когато знаеше, че след два дни Шандата напук на себе си ще се превърне в побесняло кръвожадно животно.

— Марко? Силвър? — прошепна тя.

На петия опит Марко се обади.

— Кин! Къде си?

— Горе в… Има ли някой при вас?

— Сложиха ни в зоопарк! Направо да не повярваш! Трябва да ни измъкнеш оттук!

— Аз пък попаднах в нещо като тавана на музей — рече тя. — Ще трябва да изчакам, докато се стъмни. Къде точно се намирате?

— Предполагам, че някъде в околностите на двореца. Трябва да действаш бързо. Със Силвър сме в една клетка.

— Тя какво прави?

— Овесила е нос.

— Ох…

— Какво?

Кин въздъхна.

— Ще се постарая максимално — каза тя. Пристъпи до един от прозорците и погледна навън. Нейде в далечината някой крещеше, но покривът под нея беше нажежен и празен. Забеляза, че в небето кръжи черна точица. Едно от Божиите очи, който и да беше тоя Бог.

Повечето мечове едвам успяваше да вдигне с две ръце, така че ги отписа.

— Нека погледнем фактите очи в очи — рече си тя. — Как точно възнамеряваш да осъществиш голямото героично спасение?

— От друга страна — отговори си тя, — те точно това очакват от тебе. Всички галактически раси смятат човеците за необходимите луди.

Тя отстъпи назад и се блъсна в масата. Каната отгоре се прекатури и по масата и по пода в тънка струйка се разля вино, което вонеше на оцет. Кин го погледа, погледа, после внимателно изправи каната.

Каната зашумоля.

Кин погледна вътре и забеляза как тъмната течност се надига. Изчака, докато каната се напълни догоре с бълбукаща червенина, после я сграбчи за дръжката, ливна течността на пода и трясна яко каната върху масичката.

Чу се цвърчене. Лъхна на озон. По пода се посипаха парчета кабелна обшивка.

— Чудесно — прошепна си тя. — Направо прекрасно. Щом не са феите… — От друга страна, Компанията пък не вярваше в телепортацията. Но може би на дъното на каната имаше, да речем, мъъъничка сложи-масичка с една-единствена функция, която всмукваше молекули от обкръжаващия въздух. Тя реши, че би повярвала във всичко, само не и в магия.