Тери Пратчет - Страта

— Забранено Ми Е Да Отговоря На Този Въпрос Точно Сега — рече лукаво Азрифел. — Доколкото Разбирам, Яката Сте Го Закършили. Ако Си Мислите, Че Ще Се Измъкнете Живи, Ето Какво Ще Ви Кажа Аз: Хо-Хо-Хо!

— Ще го убия — надигна се Марко от мястото си. Стражите зад Ибн Инфра се размърдаха.

— Сядай долу — изсъска му Кин. — А ти, демоне, отговори на въпроса. Какви са тия събирачи?

— Господарят Ми Казва, Че Това Не Е Тайна. Той Самият Някога Е Бил Скромен Рибар, Докато Един Ден Хванал Една Риба И Открил Вътре Божи Дар, А Именно, Лампата, В Която Съм Заробен, За Срамотиите. Аз Съм Азрифел От Деветия Доминион На Прокълнатите. Всичко Мога Да Намеря — Дори И Сили Да Говоря С Вас. Такава Е Моята Власт. Пет Години Усилно Се Трудих За Тая Свиня Тук, Парвенюто Му Недно, Бивш Рибар Смотан, И Мъкнах В Тоя Бая Претенциозен Дворец Всякакви Божи Дарове, Непоискани От Други Събирачи Или Собственост На Събирачи, Извадили Кофтия Късмет Демоните Им Да Са По-Слаби От Мен. Изръшкал Съм Морските Дълбини И Търбусите На Вулканите, Пребъркал Съм…

— Задръж — прекъсна го Кин. — Летящото килимче, масичката, тия проклети кесии — те са Божии дарове, така ли?

— О, Да. Килима Освободих От Един Търговец В Басра, Масичката Намерих Цяла Облепена С Миди На Морското Дъно…

— Но господарят ти не знае как работят? Искам да кажа, те за него са просто вълшебни предмети?

— Че Да Не Би Да Не Са? — ухили се демонът.

— Точно както си го мислех — тросна се Марко. — Невежа, който познава природата на Диска не повече от всеки друг по тези краища. Ще измъкна навън тия стражи, после ще го насметем, яхаме килима и дим да ни няма.

— Чакай малко! — сопна му се Кин.

— Какво да чакам? Той не знае нищо освен как да управлява играчките, които това чудовище му намира!

Кин поклати глава.

— Само веднъж. Хайде да опитаме с дипломация. Демоне, кажи на господаря си, че ние не сме събирачи. Ще му дадем летящите колани за колекцията му, ако ни превози с летящото килимче до кръглия остров край брега на югоизток оттук.

Усети се, че е казала нещо, което не е трябвало да казва, веднага щом думите излязоха от устата й. Щом Азрифел млъкна, лицето на Абу пребледня.

Марко въздъхна и се изправи.

— Айде стига толкова дипломация — рече той и скочи.

Азрифел също. Сивожълто размазано петно изникна във въздуха. Екна не много силен гръм. После демонът се появи отново цял и невредим.

— Какво му направи? — възкликна Кин.

— Биде Преместен На Сигурно Място. Нищо Му Няма, Освен Може Би Няколко Изгаряния От Триене.

— Разбирам. И откупът са нашите летателни колани, така ли?

Абу заговори. Демонът преведе:

— Не, Моят Господар Казва, Че Е Разбрал, Че Сте Дошли От Друг Свят. Преди Известно Време Оттук Мина И Друг Такъв Пътешественик, Който…

— Джаго Джало? — възкликна Кин. Абу я изгледа кръвнишки.

— Тъп идиот! — изфуча Силвър.

— Така Се Казваше — съгласи се демонът. — Откачалка. Обиди Гостоприемството Ни. Окраде Колекцията. И Той Търсеше Забранения Остров.

— Какво стана с него? — попита Кин. Демонът сви рамене.

— Избяга Оттук С Килимче, Бездънна Кесия И Наметало С Необикновени Свойства. Дори И Аз Не Успях Да Го Намеря. Но Според Господаря Ми Не Всичко Е Загубено.

— Така ли?

— Той Има Три Нови Летала, Двама Демони-Пленници И Вас.

Кин скочи. На балкона бяха дотърчали още стражи — и то въоръжени с лъкове. Помисли си дали да не включи колана до дупка и да се метне през прозореца. Можеше да се удари. Съмняваше се дали медицинските услуги на Диска са на задоволително ниво. Пък и без туй това надали щеше да реши проблема на Силвър.

И тя се свлече на пода, потънала в неутешими сълзи.

Чу как демонът и господарят му си размениха няколко думи. Извикаха две прислужници да я отведат.

Преди да я изведат от стаята и да я поведат сред лабиринт от натруфени арки и паравани, тя мярна безстрастното лице на Силвър. Зад нея вървеше страж с гол меч в ръката.

Жените й дърдореха загрижено. Щом стигнаха една врата с арка, стражът ги остави и застана на пост пред портата. Тълпа дребни тъмнооки жени в оскъдно облекло наобиколи Кин за миг, но по-възрастната от придружителките й ги разпъди. Усети как грижливи ръце я настаняват на една пейка. Седна и се вторачи напред.

По-късно една жена на средна възраст й донесе храна. Кин я погледна с благодарност. Под странния грим жената я гледаше с простодушие съчувствие.

Тъй че Кин тихичко й се извини, след като я фрасна по възможно най-милия и любезен начин. Жената изпусна дъх и се строполи на земята, но Кин вече беше скочила на крака и се юрна да тича.