Тери Пратчет - Страта

Долу, в основата на стълбището, някой се размърда.

Нямаше къде да се скрие. Поправка — стаичката направо бъкаше от скривалища, но никое не обещаваше да изтрае дълго време неразкрито. Кин сграбчи една сабя от купчината наблизо и се замисли дали да не замахне към първата глава, която се появи на стълбището.

Не ставаше. Тя погледна малката капандура в тавана и реши, че ще е по-лесно да оварди нея. Ако извеждаше на покрива, може би гарванът щеше да я види — все едно пък това щеше да оправи нещо. Но пък от такова положение можеше да кълца пръсти.

Приближи се до статуята на коня, покачи се на стремето, изправи се на пръсти на седлото и заопипва капандурата.

Конят забръмча. Кин залитна и се приземи право в седлото, но с такава сила, че дъхът й секна. И тогава усети, че не може да помръдне краката си. Погледна надолу, обзета от паника. От хълбоците на коня се подаваха тапицирани щипки, които придържаха нозете й внимателно, ала здраво. Вратът на жребеца се вдигна нагоре. Главата се завъртя на сто и осемдесет градуса и конят впери в Кин светнали очи подобни на очите на насекомо.

— ТВОЕТО ЖЕЛАНИЕ Е ЗАПОВЕД ЗА МЕН — чу Кин думите му в главата си.

— По дяволите!

— ЗАДАДЕНИТЕ КООРДИНАТИ НЕВАЛИДНИ.

— Ти робот ли си?

Усещаше тракането и бръмченето на чаркове под себе си.

— АЗ СЪМ ЗНАМЕНИТИЯТ МЕХАНИЧЕН КОН НА АХМЕД, КНЯЗ НА ТРЕБИЗОНД.

Кин долови забързани стъпки, които се изкачваха по стълбището.

— Измъкни ме оттук! — прошушна тя.

— МОЛЯ ВИ, ДРЪЖТЕ ЗДРАВО ЮЗДИТЕ. МОЛЯ, НАВЕДЕТЕ ГЛАВАТА НИСКО. В СЛУЧАЙ НА ВЪЗДУШНА БОЛЕСТ МОЛЯ ИЗПОЛЗВАЙТЕ ПРЕДОСТАВЕНОТО ВИ ПЛИКЧЕ.

Вътре в животното нещо рече „пуф!“, а после затрополиха тежки колела. Конят потегли. Двамата се плъзнаха гладко през прозореца — Кин рязко залегна напред, за да избегне сблъсъка с ръба на стената. А после жребецът се втурна към свободата — краката му препуснаха в галоп из въздуха и той се заиздига в медното небе.

Кин погледна меча в ръката си. Беше черен като нощта и неестествено лек, но все щеше да свърши работа. Много щеше да се изненада, ако Абу вече бе успял да се ориентира как точно се използват летателните колани, така че по всяка вероятност единственото летателно средство, което му беше подръка, беше летящото килимче.

Щом нещата опираха до въздушен полет, то тя предпочиташе коня.

— СЛЕДВАЩОТО ВИ ЖЕЛАНИЕ Е ЗАПОВЕД ЗА МЕН.

— Можеш да започнеш с това да ми обясниш как точно летиш — Кин се загледа в градините под тях.

— АБАНАЗАРД МАГЬОСНИКЪТ МЕ СЪЗДАДЕ. ЛЕТЯ, КАТО ИЗПОЛЗВАМ СЛОЖЕН ПОДЕМЕН ДВИГАТЕЛ, КОЙТО ИЗИСКВА ПОСТОЯННА НАМЕСА НА ДЖИНА ЗОЛА В КРИТИЧНИЯ МОМЕНТ.

— Знаеш ли къде на територията на двореца има зоопарк?

— ДА.

— Тогава кацни в него.

— СЛУШАМ И ИЗПЪЛНЯВАМ, О, ГОСПОДАРКЕ.

Конят се втурна в галоп по низходяща спирала. Кин мярна за миг обърнати към небето лица, когато се втурнаха обратно към двореца на височината на покривите. Размазана редица от прашни дървета трепна покрай тях и Кин осъзна, че се приземяват на широка алея между редици от схлупени клетки, тъмни и заплашителни в сгъстяващия се здрач.

Конят се приземи меко. Копитата му гладко преминаха в галоп от въздушната празнота върху утъпканата пръст. Нещо в най-близката клетка се метна към решетките — тя остана със смътното впечатление за криле и зъби. Много, много зъби.

— Марко!

Най-различни чудовища пищяха и кихаха в мрака на клетките.

— Тук сме!

Кин пришпори коня напред и най-накрая забеляза светещите очи на Марко да надничат нервно иззад решетка от пръти, достатъчно дебели, че да минат и за дънери. Може и да бяха.

Кин преряза решетката и те шумно се приплъзнаха назад. Марко изскочи като на пружина.

— Дай ми меча! — изкомандва той. Кин вече почти му го беше пъхнала в ръката, когато й хрумна, че можеше и да му откаже — но вече беше твърде късно. Кунгът грабна оръжието.

— Това ли ти е максималното старание? — изсъска той. — Тъп е като гюлле!

— Е, и какво? Можех да се чупя и да ви зарежа!

Марко потупа по отворената си длан с тъпото на меча и я погледна замислено.

— Да — рече той накрая. — Можеше. Мечът ще свърши работа. Благодаря ти. Откъде докопа летящия робот?

— Ами влязох в…

— Как се лети с него?

— Той просто се подчинява на… слизай оттам!

Марко се нагласи на седлото, без да й обръща никакво внимание.

— Знаеш ли пътя до двореца, четириноги роботе?

— ДА, О, ГОСПОДАРЮ.

— Тръгвай тогава.

Чатнаха копита, конят се превърна в точица и се стопи в небето. Кин я проследи как изчезна, а после впери поглед навътре в клетката.