Тери Пратчет - Страта

Кин разпозна Джен Теремилт — лицето му трепна леко и болката отново я обля. Добрият стар Джен — тя без малко не се омъжи за него преди сто и четирийсет години. Щеше да се издигне високо в медицинската история на Компанията, ако не бе умрял при лов на чаки на Сестрата. Хладните му пръсти се протегнаха към нея.

Макар че килимът съвсем лесно би понесъл и тримата — Азрифел като че изобщо нямаше тегло, — Марко настоя да наредят на летящия кон да ги следва отблизо.

— Готови ли сме? — попита той.

Слънцето още не се беше показало над Диска, но перлената светлина преди зазоряване бе достатъчно силна, че да се виждат Кин и Силвър, седнали на килимчето в средата на хладния покрив.

— Готови ли сме? — попита Марко.

Ръката на Кин беше изтръпнала. Тя потрепера.

— Да вървим — подкани ги тя и потърка лампата. Азрифел се появи до нея.

— Е? — рече той. — Ся Кво?

— А какво стана с „О, Господарке“ и т.н. ? — възкликна изненадано Кин.

Марко изсумтя нетърпеливо.

— Добре Де, Не Се Засягай. Тия Работи При Него Вървяха — Но Ми Се Стори, Че Ти Си По-Демократична.

Един урок по етикеция отпреди сто и деветдесет години сръчка претоварената памет на Кин: джентълмен е този, който винаги казва „благодаря“ на робота си.

— Тази лампа — рече тя. — Ами ако ти я дам?

Демонът примига и се замисли. След малко от устата му се стрелна зелен език и облиза устните му.

— Бих Я Взел И Бих Я Метнал От Края На Света, О Господарке — рече той. — И Тогава Ще Намеря Покой.

— Закарай това килимче до центъра на света и ще ти я дам — обеща Кин. Азрифел се ухили. — Виждаш ли кунга на коня? — додаде тя. — Забелязваш, че вълшебният меч е у него. Ще дам лампата на него. Ако по какъвто и да било начин ни предадеш, не се и съмнявам, че той ще я повреди по всякакви интересни начини…

Демонът потръпна.

— Взех Си Бележка — рече той мрачно. — Няма Ли Доверие На Тоя Свят?

Килимът се надигна и се плъзна над тъмния град. Марко ги следваше плътно, яхнал летящия жребец.

Кин гледаше към къщите надолу и си мислеше: Нещо наднича в мислите ни. Вълшебната масичка ни поднесе храната, за която просто си помислихме. Когато си помислих за доктор, то изпрати при Азрифел тъкмо мъжа, за когото се бях сетила, но автодоктор не произведе. Защо?

Азрифел продължаваше да клечи до нея без работа. Силвър се взираше с празен поглед в нищото отпред.

— Азрифел — обади се Кин. — Донеси ми… о, донеси ми напълно оборудван МТФЛ кораб, оборудван с матричен пилот и с най-последния модел сложи-масичка.

Чу кикота на Марко по канала за комуникация.

— Не — рече демонът.

— Това отказ ли е? Лампата ти е у нас.

Азрифел поклати глава.

— Не Е Отказ — обясни той — Просто Си Е Така. Стридите Не Могат Да Летят. Аз Не Мога Да Осъществя Желанието Ти. А Сега Разбий Лампата, Ако Трябва.

— Не се допускат анахронизми — рече Марко. — Това ли е проблемът?

Демонът се позамисли, преди да отговори, все едно се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Ако човек го погледнеше внимателно, и той беше леко размазан — като тривизионно изображение посред лош ден за слънчевите петна, помисли си Кин.

— Нахронизми Не Може — съгласи се той.

— Но човекът на име Джало е напуснал този свят и е стигнал на двеста светлин… на много, много мили оттук — поправи се Кин. — Как?

— Не Знам.

— Корабът на Джало е на далечна орбита — обади се Марко. — Можем да адаптираме системата за поддържане на живота, да използваме разни парчетии от нашата совалка и да се приберем с него.

— Много време ще отнеме!

— Може би няма.

— Ами енергия?

— Хиляда от тия летящи килимчета, закачени едно за друго?

— Навигация?

— Всичко е точно. Ще се прицелим в сфера с диаметър петдесет светлинни години от разстояние сто и петдесет години. Никакъв проблем.

— Хитро. Ами Силвър?

Марко си замълча.

Когато Слънцето изгря, то беше с лек зеленикав оттенък.

Прелетяха над пясъчна буря, половин миля висока, която се сипеше над чифлици и градове като адски сняг.

Марко не приказваше много, а Силвър вече изобщо не приказваше. Лежеше свита на кравайче върху килимчето и гледаше небето.

Преминаха с гръм и трясък над едно пристанище, което се наричаше Басра. Греди от попилени кораби бяха задръстили улиците, а побеснялото море методично унищожаваше града.

— Нещо блести на хоризонта — обади се Силвър.

Кин се зачуди дали не вижда някакво слабо сияние на границата на полезрението си. Десет минути по-късно беше сигурна.