Тери Пратчет - Страта

— Похвална схватливост — обади се тя най-накрая. — Кое те наведе на подобна мисъл, Кин?

— Той не би трябвало да може да лети дори и с подобни гръдни мускули. С това негово тегло би трябвало краката му да са като на слон. Разбира се, и размитите очертания, и лекото вибриране.

Силвър изключи увеличителя.

— Мисля, че размитите очертания се дължат на повреда в трансмитера — обясни тя. — Гледай ти, гледай ти. Хитро решение на проблема с транспортирането, не мога да не им го призная. Много хитро. Честно казано, Кин, махни го тоя Диск. Той е просто играчка, гадна тъпа играчка. Но това нещо тук си струва.

— Точно така. Да вървим да намерим Марко.

Намериха го вътре в каменната сграда, която се извисяваше над цялото село. В единия й край имаше квадратна кула, но кунгът стоеше като паметник сред мрака на главната зала. Щом влязоха, той се обърна. В две от ръцете си държеше чифт високи свещници.

— Какво представлява тази сграда? — попита Кин, докато оглеждаше тъмния таван.

— Според мен е религиозна сграда — отвърна кунгът. — Мислех си да огледам кулата. Вътре като че има стълбище. — Беше неестествено бодър и я гледаше много странно. — От върха сигурно се вижда надалече. Можем да планираме маршрута на полета ни за останалата част от деня, без да хабим батериите на коланите.

— Но коланите са си съвсем… — понечи да възрази Кин и млъкна. Марко бе започнал бурно да ръкомаха със свободния си чифт ръце.

— Трябва да пестим енергията! — Ехото прокънтя в дълбините на сградата. Той погледна Кин и й направи знак с пръст да си мълчи.

— Стой тук, Силвър — нареди Марко. — Искам да покажа на Кин тази дърворезба.

Но щом тя понечи да направи крачка напред, кунгът я натисна надолу и продължи нататък сам. Боравеше извънредно сръчно със свещниците. Звучеше така, сякаш вървят души.

Този път наистина е откачил, помисли си Кин. Силвър се усмихваше под мустак. Марко се върна.

— А сега хайде всички да се изкачим на кулата — каза той. — Оттук, приятели. — Той подаде свещниците на Кин и посочи към дъното на залата, после се прокрадна с тиха стъпка до отворената врата. Видяха го как се прилепи до стената.

— Е, да вървим — обади се немощно Кин и заразмахва свещниците. За Силвър се оказа мъчничко да се промъквапо витото стълбище, а Кин се чувстваше като пълна глупачка, докато помагаше на чифта свещници да се изкачва по стъпалата.

— Марко, научихме нещо много интересно за демона — обади се Силвър, а после започна да разговаря със себе си, като забележително имитираше гласа на кунг:

— Какво, Силвър? Е, нали знаеш, че са правили опити за телепортация и не се е получило? На Диска обаче се получава. Как така? Кин го забеляза. Я му обясни, Кин.

По-добре ще е да се включа — реши Кин, — иначе тези двамата ще си помислят, че съм превъртяла… Ама как така „тези двамата“?

— Компанията много усилено проучваше пряката телепортация — заобяснява тя. — На теория трябваше да се получи — това е логично продължение на машината за пластове и на начина на действие на сложи-масичката. Бедата е там, че е нужна енергия. Ужасно много енергия. Най-доброто, което някой е успял да постигне, беше преместване на две милисекунди и после обектът просто се стрелна обратно в положение „пак тук“.

— Да, да, чувал съм — обади се Силвър с гласа на Марко. — Това континуумът е голям инат, що се отнася до телепортацията. За прескачането от звезда на звезда му се наложи да кандиса, защото минаваме през Другадето, но пряката телепортация е като да се опитваш да хвърлиш топка, която е вързана за ръката ти на ластик.

— Да, явно съществуват някакви правила, които те ограничават да се придържаш към предопределената ти точка във времето и пространството.

— И какво общо има демонът с всичко това?

— Той се телепортира. Нещо го телспортира със скорост може би сто пъти в секунда — със същата скорост, с която континуумът го изстрелва обратно. Ето защо той може да лети. Просто променят фокуса на трансмитерите. Той е тук, може да вижда, да чува, да пипа, и все пак не е тук. Не знам как така остава вързан — й хрумна впоследствие. — Можеше да го изведат извън примката.

— Тогава колкото по-бързо се върнем…

Разнесе се писък.

Когато най-после стигнаха вратата, останали съвсем без дъх, Марко бе застанал до нея и с всичките си четири ръце стискаше шепа черни пера. Две мънички лъскави очички ги гледаха втренчено.

— Току-що се намъкна тук през вратата — съобщи им кунгът.