Тери Пратчет - Страта

Щом веднъж се намери вътре, Кин се учуди, че все още вижда. Но ако не виждаше, може би щеше да е по-добре. Сред димните талази се простираше пейзаж от ада.

След пет минути, откакто бяха навлезли в дима, Марко се обади.

— Не разбирам. Няма радиация. Не трябва и да има. Но щетите са твърде големи. Силвър?

Отдолу гореше пияна гора. Преди Шандата да успее да отговори, земята под тях пропадна рязко като в бездна.

— Нищичко не виждам в тая тъмница — оплака се Силвър — А вие?

Марко виждаше. Очите на кунгите виждат по-добре нощем. Той изруга и забави ход. И другите направиха същото и се събраха на групичка, тъй че скафандрите им се полюшваха сред дима като трио. Марко продължаваше да се блещи надолу.

— Не мога да повярвам — обади се той тихо. — Хайде да слезем долу.

— Летя на сляпо — оплака се Силвър. — Трябва да ме насочваш, иначе ще се врежа в земята.

— Няма — осведоми я Марко.

Кин се отпусна и започна да пада. Напрегна се, за да посрещне сблъсъка със земята, и накрая изскочи от дима… на лунна светлина.

Която грееше изотдолу.

Зави й се свят — все едно въртяха главата й с гаечен ключ. Можеше да се ориентира в пространството, защото всичко си беше долу под нея и нямаше смисъл да я насочват. Да се носиш над пейзажа — никак не беше зле, не беше по-различно от карането на въздушна кола.

Но не и това. Не и краката ти да висят над дупка, пробита в света.

Луната беше точно под нея, увиснала над безкрайността в дъното на тунел, който се спускаше надолу, надолу, надолу…

— Дълбока е пет мили, ти как мислиш, Силвър? — обади се Марко в далечината. — И поне две широка. Кин, добре ли си?

— Ъъъъ?

— Продължаваш да се спускаш.

Тя замаяно потърси копчетата за управление. Ръбът на дупката, набразден от скални ивици, се намираше точно пред очите й. По-надолу тя принуди погледа си да се движи бавно. Следваха още скални ивици, а после ивица от нещо с метален блясък.

И тръба, от която бълваше вода. Истеричен смях разтресе Кин.

— Много сме си добре! — изкикоти се тя. — Не трябва никъде да ходим, трябва само да изчакаме да дойде майсторът. Нали ги знаете водопроводчиците — никакви ги няма, когато ти потрябват…

— Стига си бръщолевила. Силвър, погрижи се за нея — троснато изкомандва Марко. Кин забеляза, че е сложил длан на гръдната си пластина. После той рязко се спусна надолу. Проследи го с поглед, преди облечената в ръкавица лапа на Силвър да я подбере. Усети някакво движение и смътно осъзна, че я вадят от дупката.

След малко чу Марко да казва:

— Там има тръба, трийсет метра в диаметър. И познай какво? Водата се събира в локва две мили по-надолу — във въздуха. Ето защо не сме попаднали в окото на връхлитащ ураган — там долу има нещо като гравитационна база. Няма да мине много време и да знаеш какво езерце ще се заформи! Слязох четирийсет метра надолу. Прилича на взрив в енергийна станция. Има срязани… кабели ще да са, многожични, и нещо, което може да са отвеждащи вълнови тръби или аварийни тунели, или знам ли какво. Силвър?

— Чувам те. Предполагам, че корабът се е врязал в машините, които регулират климата на Диска, и те са изгърмели — обади се Шандата.

— Май така изглежда. Сума ти нещо се е разтопило и… само се пробвай да го изстържеш! Тук има тунел, истински тунел. Чуваш ли ме? Увиснал съм над полукръгъл тунел, вътре дори има релси! Цялата вътрешност на Диска е една голяма машина! Трябва да я видиш тая дупка — космически кораб спокойно минава през нея! На пода има, хм… осемнадесет релси. Предполагам, че тоя тунел осигурява достъп до машините за ремонт, но е наполовина запушен от камънаци.

— Корабът се разби преди пет дни — обади се мрачно Силвър. — Имали са цели пет дни да дойдат и да го ремонтират. Онези, които са построили Диска, са мъртви, Марко. Няма друго обяснение.

— Не виждам никакви признаци на ремонт — чу се гласът от ямата.

— Точно така. Нещо някъде се е объркало, затова и морето е капризно, и небесните тела — непослушни. Накъде отвежда тунелът? Има ли продължение от другата страна на ямата?

Последва пауза.

— Да, виждам и другия изход на тунела. Влиза право в главината — обади се Марко. — Замислих се дали да не ви предложа да продължим полета си по тунела, но…

— …но ще е по-добре да посрещнем каквато и да било опасност в открито небе. Точно така.

Кин отвори очи. Носеше се над благословената земна твърд — май доста поопърлена, опечена и полустопена, но затова пък твърда.

— Благодаря ви — рече тя. — Тъпо, а? Предците ми са висели по дърветата, закачени на колене за клоните.