Тери Пратчет - Страта

— В другаруване с местното население от позицията на висшестоящи. Запланувал бях, ако в главината не намерим нищо интересно, да основем империя. Без съмнение тази идея ти е минавала през ум и на тебе?

Беше й минавала — транзит. Кин се замисли за Чингиз Марко, Марко Цезар, Марко Абисински. Ако става за въпрос, него си го биваше за тази работа. Четирирък бог-господар.

— Колко време според тебе ще трябва, за да започне Дискът да развива космическите полети? — попита той. — Искам да кажа, ако си го поставят за цел? Ние разполагаме с необходимите знания.

— Не, не разполагаме. Мислим си, че разполагаме, но единственото, което знаем, е как да управляваме машините. Разбира се, можеш да построиш кораб за десетина години.

— Толкова бързо? Тогава бихме могли…

— Не, не бихме. — И Кин си беше мислила за това. — Онова, което можем да построим, е примитивна капсула, задвижвана от ракети с твърдо гориво, достатъчно натопорчена, че да продъни външната обвивка. Можеш да я изстреляш в пространството, като я пуснеш от водопада.

— Първо ще трябва да обединим Диска — продължи замислено Марко. — Няма да е трудно. Дай ми петстотин викинги и…

— Да, но имаме проблем със Силвър — прекъсна го Кин. — И освен това имам големи надежди по отношение на главината.

И въпреки това…

Тя беше мислила доста върху това още преди да загубят масичката. С масичката те можеха да завладеят Диска и да запълнят празнината, оставена от създателите на Диска, които, както се предполагаше, бяха си тръгнали оттук. Без нея те биха могли да се надяват в най-добрия случай на сносен живот. Странно, но за другите двама нямаше да е толкова зле. Те бяха същества от друга раса, изоставени в чужд свят. А тя щеше да е изоставена сред хора. Възможно беше да има повече общо със Силвър и Марко, отколкото с онези варвари там долу. Ужасяваща вероятност.

— Предполага се, че тези колани могат да те пренесат през половин слънчева система и да те приземят на някоя планета — оплака се тя.

— Но никой не е очаквал от тях да пренасят хора на хиляди мили в условия на гравитация, с многобройни смени на височината включително — обясни Марко. — Много досадно.

— Досадно!

— Като се чувстваш толкова засегната, предлагам ти да се оплачеш на производителите.

— Как можеш да… това шега ли беше? — възкликна Кин. — Мале мила!

Зората ги свари да летят над полупустиня, тук-таме покрита с шубраци. Веднъж подминаха керван от камили, почти невидим, ако не беше хилавата му, трепереща сянка върху пясъка.

През нощта се бяха отклонили леко от курса и, доколкото Марко можеше да прецени, се носеха над долината на Тигър и Ефрат.

— Значи се намираме над Югоизточна Турция — констатира Марко и додаде мечтателно: — Значи, Багдад… Колко ми се иска да видя Багдад!

— Защо? — поинтересува се Кин.

— О, ами като бях малък, моите осиновители ми купиха една книга с фантастични истории за… абе за духове и за вълшебни лампи и други такива. Направи ми страхотно впечатление.

— Недей да предлагаш да кацнем — сряза го Кин. — И през ум да не ти е минало даже.

Но по-нататък прелетяха над град от ниски каменни къщи, отрупани около дворци, и сгради със странни куполи. Зад стените на града се беше разпрострял квартал от шатри. Реката, край която се беше ширнал градът, надолу по течението си очевидно променяше своя цвят, а водите й бяха толкова плитки, че говореха ясно за суша.

Сега, когато слънцето се беше издигнало доста нависоко, земята блещукаше.

Една миля по-нататък коланът на Силвър сдаде. Изобщо не можеше да става и дума за катастрофа — вместо това цялата сила, която я тласкаше напред, излиня и намаляващите ергове на батериите я спуснаха леко на земята.

Другите двама я последваха и кацнаха в горичката от преплетени дървета, излъчващи сладък аромат. Щом Кин си свали шлема, жегата я халоса като дъха на Ада. Твърде горещо беше — реши тя. Нищо чудно, че нивите изглеждаха като опърлени. Оттук реката се виждаше като кървавочервена змия, виеща се немощно сред отломъци от напукана кал.

— Е… — рече тя неопределено. С което искаше да каже, Дотук беше.

— Съвсем не знам какво да правя — обади се Марко и припряно се дръпна в дебелата сянка под дърветата.

— Искаш да кажеш, че нямаш никакъв план?

— Ти какво намекваш?

— О, зарежи. — Кин пийна глътка вода от резервоара на скафандъра. И с нея трябваше да внимават.

Силвър бе подпряла гръб на един ствол, вперила мътен поглед в града. Зад нея Слънцето бе меден нит върху небето — нажежено желязо.