Тери Пратчет - Страта

— Каква беше цялата тая работа със свещниците? — попита Кин. Силвър изсумтя.

— Марко стигна до извода, че това същество би трябвало да притежава феноменален апарат за различаване за звуци — обясни тя. — Логично изглеждаше, че ако ни чуе и тримата да изкачваме кулата…

— Твърде тежък е за птица — обади се Марко. — Машина ще трябва да е. Сега можем да разговаряме с онези, които контролират Диска, и да им обясним…

Гарванът извърна глава на сто и осемдесет градуса. Челюстта на Марко се захлопна като мида.

И рече гарванът:

— Ти си оня гадняр, дето ме заряза във вакуума. Сега ще разбереш какво става с ония, които не се отнасят с подобаващото уважение към Божието око.

Челюстта на Марко увисна и пак се захлопна.

— Ако след пет секунди все още съм в ръцете ти, господ да им е на помощ — добави птицата с нехаен тон. — Четири, три две… — Над перата се издигна тънка струйка дим.

— Марко!

Ръцете на Марко се стрелнаха назад. Гарванът увисна във въздуха на върха на тънък актинов пламък, който изпълни залата със сенки, а плочата под него започна да се пука като пролетен лед.

И после изчезна. На Кин й стигна разумът да се метне назад в мига, в който върху им се посипаха парчета от покрива. Погледнаха назъбената дупка там във висините и чуха крясъка:

— Ще виииидите виееее!

— Говори — предложи Марко.

— ЗАПОВЯДАЙТЕ.

— Кои управляват Диска? Къде се намират те? Как можем да се свържем с тях? Нужни са ни точни насоки и подробна оценка на вероятните рискове.

Кин пристъпи напред и пусна окуражителна усмивка на вързания великан.

— Откъде идваш, Сфандор? — попита тя.

— ОТКРАЙ ВРЕМЕ СИ ЗНАМ, ЧЕ НЯКАКВО КУЧЕ, КОЕТО ГО ПРИСВИВАЛ СТОМАХЪТ, СЕ СПРЯЛО ДО ЕДИН ПЪН И ПОСЛЕ СЛЪНЦЕТО МЕ ИЗЛЮПИЛО, ГОСПОЖО. НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ ДА СЕ ПРИБЛИЖАВА ДО МЕН! ЧЕТА МИСЛИТЕ МУ И…

— Няма да му позволя да ти стори зло…

— О, така ли? Само засега ли? — обади се ядосано Марко. Две от ръцете му бяха здраво бинтовани.

— В центъра на Диска има остров — рече с благ глас Кин, като подмина забележката му. — Разкажи ми за него.

— ВЕЛИКА ГОСПОДАРКЕ, ТАМ СКИТАТ ОГРОМНИ ЗЕРОВЕ ИЛИ ПОНЕ ТАКА ПРИКАЗВАТ. НИКОЙ ОТ НАС НЕ МОЖЕ И ДА ПРИПАРИ ТАМ, ИНАК БОЛКАТА НА… НА…

— На кое?

— НА АГОНИЯТА, ГОСПОДАРКЕ. БОЛКА. СВЕТЪТ ИЗЧЕЗВА, А ПОСЛЕ СЕ ОКАЗВАШ НА ДРУГО МЯСТО И ЗАПОЧВА АГОНИЯТА.

— Но ти опитвал ли си се да попаднеш там?

— ТАМ НЯМА НИЩО ДРУГО ОСВЕН ЧЕРЕН ПЯСЪК, ГОСПОДАРКЕ, И СКЕЛЕТИТЕ НА КОРАБИ, А В СРЕДАТА — МЕДЕН КУПОЛ С УЖАСНИ МАШИНИ! ТЯХ НЕ МОЖЕШ ИЗМАМИ!

Кин продължи с опитите още десет минути, после се предаде.

— Вярвам му — рече тя, щом се присъедини към другите, и си викна кафе.

— Той очевидно е продукт на сложни технологии — рече Марко.

— Тъй то, ама се мисли за демон. И аз какво да правя? Да споря с него по въпроса ли?

— Ако му резна някой крак, сигурно ще си промени мнението. — Марко бръкна за ножа си.

— Не — спря го Силвър и забарабани по купола на масичката. — Според мен няма да си го промени. Марко, трябва да приемем, че онези, които са построили Диска, мислят като човешки същества, а човеците отдават страшно голямо значение на милостта и на честната игра или поне когато това не е в ущърб на техните интереси. Затова нека освободим чудовището и по този начин да покажем моралното си превъзходство. С това действие ще се определим като милостиви и цивилизовани. Във всеки случай — добави тя и всички инстинктивно се огледаха за гарвани, а тя сниши глас, — не виждам с какво друго може да ни е полезен.

Кин кимна. Силвър се приближи, развърза възлите и остави кабела да падне. Сфандор се изправи, изгледа ги сериозно и излезе на светло.

Щом хвръкна, той вдигна облак прах, подрипна нагоре като човек-чапла и увисна на петнайсет метра над земята.

— ЗАЙГОНЕН ТРАЙОН (ТФГКИ) БЕРИГО ХУРШИМ!

— Толкоз му беше благодарността — обади се Силвър.

— Разбираш езика? — възкликна Кин.

— Не, но това май го схванах накъде бие.

— АСФАГАЛО ТЕГЕРАМ! НЕМА! ДУОЛА НАРМА! КЪДЕ СТЕ, КОНТОРЕ, НЕСРЪДОРЕ, РАЗНЕБИТОР… НЕЕЕЕЕЕ…

За секунда демонът се превърна в черен облак, който изпълни небето, мъгла от трепкащи размити образи — и всеки от тях се блещеше от ужас. И после изчезна. Въздухът нахлу на мястото му с глух трясък.

Летяха високо и бързо над гори, пометени от падналия кораб. Димният стълб изтъняваше, но сега, когато бяха на някакви си мили от него, небето беше цялото изпълнено с дим.

Марко се прицели право в стълба — надяваше се вътре в него да се крие някой враг. Пред Кин скафандърът му блещукаше като сребърна искра на фона на мрака.