Тери Пратчет - Страта

— КЪДЕ СТЕ, КОНТОРЕ, НЕСРЪДОРЕ, РАЗНЕБИТОРЕ… — проточи той.

— Я млък — посъветва го Марко и пое другия край на кабела от Силвър. — Готови ли сме? Скоро хората ще надвият страха си и…

Издигнаха се бързо. Марко увисна на около петдесет метра над земята и погледна надолу към демона — извисяваща се сянка на лунната светлина. Сфандор сви рамене. Огромните крила се разгънаха.

— ЗА ДА ИЗЛЕТЯ, МИ ТРЯБВА ЗАСИЛВАНЕ.

Кин наблюдаваше как Марко се кандилка там горе, докато демонът подскача по земята, а грамадните му криле гърмят и трещят. Някъде по средата на двора той ги сви с едно „буффф!“ и вдигна облак прах, а после увисна във въздуха за няколко секунди, като млатеше въздуха с криле. После се заиздига тромаво като чапла-великан.

Когато стигна на едно ниво с тях, но на стотина метра по нататък, той сграби кабела в ноктите си.

— СБОГОМ, ГЛУПАЦИ! — ревна той и полетя. По лицето му се изписа объркване.

Марко си висеше неподвижно във въздуха, включил на мощност страничните стабилизатори на колана. Той започна да намотава кабела — никакво пляскане с криле не можеше да го помръдне от мястото му. Когато рогатата глава се приближи само на няколко метра от него, кунгът прошепна:

— Разправят ми, че си можел да четеш мисли…

— САМО ТЕЗИ НА ПОВЪРХНОСТТА, ГОСПОДАРЮ.

— Я прочети моите.

След секунда лицето на Сфандор се превърна в маска на ужаса.

Повлекли чудовището на буксир, те летяха бавно, защото разперените му криле действаха като въздушна спирачка. Демонът държеше в двете си ръце примка от кабел и се клатушкаше подире им, като ги обсипваше поред ту с горещи молби, ту с люти клетви.

Димът вече не господстваше в небето. Той беше самото небе. Ветровете, които духаха високо горе, го бяха разнесли като дрипава гъба.

Ако не се брои звуковият фон отзад, те летяха в тишина — Кин и Силвър следваха отблизо Марко, който летеше най-отпред. Най-накрая радиото на Кин се обади:

— Говори Силвър, предавам само на честотата на твоя скафандър, Кин. Като че имаше да кажеш нещо? Ако нагласиш ключа на „четири“, Марко няма да ни чуе — добави гласът.

— Силвър, той ги изби! Те нямаха никакъв шанс!

Силвър изсумтя уклончиво.

— Ами те го превъзхождаха числено — десет на един.

— Но не са очаквали като противник кунг, дявол да го вземе. — Кин усети как затворените в нея като в бутилка думи напират да излязат навън. — А на него това му харесваше! Нали го видя — той уби дори онези, които бягаха. Единственото им прегрешение беше, че му се случиха на пътя, това беше просто нечове… — Думата заседна в гърлото й.

След малко Силвър се обади:

— Точно така.

Кин се замисли за първия контакт на човечеството с кунгите. Хората вече познаваха шандите, които, като изключим техните единоборства, представа си нямаха от войни и се отнасяха към изтерзаната история на човечеството с едва прикрит ужас. Така че първият кораб, кацнал на Кунг, изобщо не бил въоръжен…

Петте смъртни случая убедили човечеството, че, погледнато в галактически мащаби, то е една кротка и миролюбива раса. Може би жертвите си бяха стрували.

— Всички ние си мислим, че разбираме другия — чуваше Кин думите на Силвър. — Хапваме заедно, търгуваме помежду си, мнозина от нас се гордеят, че си имат приятели от други раси, но това е възможно единствено — единствено, Кин, защото не разбираме другия напълно. Ти си учила история на Земята. Според теб би ли могла да проумееш мислите на един японски воин отпреди хиляда години? Но в сравнение с Марко или с мен вие с този воин си приличате като две капки вода. Когато използваме думата „космополит“, ние я използваме твърде лековато — тази дума е несериозна, тя означава, че ние сме галактически туристи, които си общуват на съвсем повърхностно ниво. Ние не вникваме един в друг. Различни светове, Кин. Различни наковални, върху които ни изковават гравитацията, радиацията и еволюцията. Ако това крилато чудовище е свикнало да чете човешки мисли, нищо чудно, че Марковите го вкараха в див ужас.

Марковият глас, настръхнал от подозрение, се намеси:

— За какво си говорите вие двечките така на ушенце?

— За женска хигиена — тросна му се Силвър. — Марко, дали да не кацнем? Трябва да разпитаме това същество.

— Съгласен съм. Ще се огледам за подходяща площадка. Извинявайте, че прекъснах разговора ви. — Чу се изщракване и той се изключи.

Шумът, който последва, вероятно беше шандско кикотене. После Силвър се обади:

— Има още една дреболия, Кин. Гарваните често ли се срещат тук?