Тери Пратчет - Страта

— Там минават хора — обясни той. — Може да са и въоръжени.

— Според мен, ако са въоръжени, то ще разполагат само с брадви — рече Кин. — Както и да е — суеверията им ще ни опазят. На Кунг има приливни гори, нали?

— Доколкото знам, да.

— Е, според тебе как ще реагира един прост кунгски лесничей, ако изведнъж се натъкне в гората си на странни и ужасни чудовища?

— Ще им се нахвърли и ще ги изтреби до крак!

Кин прехапа устна.

— Е, да, сигурно. Но човеците са други. Не се притеснявай.

По-късно тя си поръча и сапун и изпра дрехите си. Силвър бе слязла надолу по потока, бе намерила дълбок вир, приятно леден, и сега се бе отпуснала доволно в него. Марко се бе отпуснал дотолкова, че понамокри големите си ходила.

Изведнъж нещо шавна във водата, той изсъска пронизително, скочи и зае бойна поза. Кин се облещи, после бръкна във водата и сграбчи едно мъничко жълтичко жабче.

Показа му го, без да каже и дума. Марко я изгледа накриво. После прехвърли погледа си върху невъзмутимата жабка, изсъска заплашително, фръцна се и се отдалечи с тежка стъпка нагоре по брега.

Не постъпих хубаво, помисли си Кин. Кунгите нямат чувство за хумор — дори и тези, които са отраснали на Земята. Тя пусна жабчето във водата и заплува надолу по потока.

Потокът беше прозрачен и струеше достатъчно бавно, че жълтите водни лилии да успеят да пуснат корени в него. Колчем се гмурнеше, водните буболечки започваха да пляскат като бесни под водата.

Тя се носеше по златистокафявата вода, сред стеблата на лилиите, като едва помръдваше китки и глезени. Там имаше охлюви, извити като овнешки рога, с червена кожа, малки рибки се стрелкаха като лястовички из сенчестите катедрали от водорасли…

Издигна се, влачейки подире си мантия от мехурчета, изскочи на повърхността сред туфа от цветя и тръсна коси.

Стрелците бяха много дисциплинирани. Кин погледна редицата остриета на стрели, поколеба се само за миг и реши да не се гмурка наново под водата. Водата можеше и да изкривява слънчевите лъчи, но и там щяха да я уцелят.

Стрелците бяха осем — в грубо облекло и събрани явно от кол и въже ризници и брони. На главите си носеха прилепнали метални шлемове, а под тях сините им очи бяха втренчени безстрастно в Кин.

В слушалката й заскрибуца глас:

— …и гледай да не изръсиш някоя глупост — казваше той. — Рискът да те улучат е прекалено голям. Ние трябва да действаме много внимателно.

Кин бавно се огледа. Надолу по потока не се виждаше нищо освен папур и гъсти шубраци.

— Това „ние“ ми хареса — каза тя на глас.

— Само недей да гледаш твърде втренчено големия храст с лилавите цветове — посъветва я Марко.

Преди да успее да му отговори, някакъв мъж разбута стрелците, излезе напред и й се ухили.

Беше нисък и имаше телосложение на тухлен зид. Дори и кожата му имаше цвят на тухла. Жълта сплъстена грива и дебели мустаци обрамчваха очи с достатъчно блясък в тях, че да напомнят на Кин, че разумът не задължително е възникнал още в началото на индустриалната революция.

Беше облечен с клин, препасана с колан риза, която му стигаше до коленете, и червена мантия. Всичките до един изглеждаха така, сякаш са се успали, ако не и по-зле. Една мазолеста ръка замислено потупваше дръжката на полуприкрития под дрехите меч.

Кин се усмихна в отговор.

Най-накрая той прекрати състезанието „кой по-дълго ще издържи ухилен“, коленичи и протегна ръка. По просмуканите с мръсотия пръсти блестяха скъпоценни камъни — с намека, че някога са принадлежали на други хора.

Кин пое ръката колкото се може по-грациозно и се изкачи на брега. Откъм мъжете се дочу лека въздишка. Тя ги черпи с още една усмивка и те неловко се дръпнаха назад, а после измъкна от косите си водна лилия.

Тухлата развали магията, като я огледа с критично око и пусна някаква кратка забележка, която предизвика дружен кикот.

— Включи обратната връзка — нареди гласът в ухото й. — Ако говори на латински, Силвър ще може да превежда.

— Това няма защо да ми го превежда — отвърна Кин. Отново пусна на публиката усмивка като от реклама на паста за зъби и пристъпи напред. Тухлата кимна, а един от мъжете отскочи припряно встрани.

Групичка от трима души бе наобиколила сложи-масичка. Двама от тях бяха облечени с тежки сиви раса, а дрехите на третия — голобрад младок, бяха лъскави и очевадно непрактични. Щом тя се приближи, и тримата виновно се дръпнаха назад.

После младежът каза нещо, бръкна в ризата си, измъкна някакъв амулет, протегна го пред себе си и запристъпя към нея с вдървена походка. Държеше амулета, като да беше оръжие. Кин забеляза, че погледът му е изцъклен. По челото му блестеше пот.