Тери Пратчет - Страта

На хоризонта като укорително размахан пръст се извисяваше стълб от дим, толкова плътен, че хвърляше сянка.

— Не знам какво въздействие оказва това нещо върху туземците, но мене ме хвърля в ужас! — възкликна Кин. — Трябваше да взривим кораба във въздуха, Марко.

— Тяхната планета ни удари — отвърна кунгът троснато. — Те са си виновни.

Гората отстъпи място на тучни нивя. В далечината някакъв човек, вървящ подир плуг, теглен от чифт волове колкото мравки, падна на колене, щом сянката им мина над него. Черен път водеше от нивите през няколко скупчени една до друга колиби от кал, прекосяваше брода на река и се губеше сред дърветата.

— Тоя хич, ама хич не приличаше на междупланетен техник — отбеляза Кин.

— Не — отвърна Марко. — Приличаше на посран от страх. Но все някой е построил този Диск.

Закусиха на върха на една скала, надвиснала над морето. Марко я огледа внимателно. След малко попита:

— Кин, ако ти беше господарка на Диска, как би се разпоредила с приливите?

— Много лесно. Щях да туря един резервоар под Диска и от време на време да изливам в океана допълнително вода. Защо?

— Тоя прилив е твърде висок, да го вземат мътните. Там долу виждам дървета, затънали до короните във вода. Какво става? Нещо да не те прихвана?

— Да, и колкото по-скоро се докопам до една хубава гореща баня, толкова по-добре. Със сапун. Сапун! Още от Гренландия си возя и пътници.

Марко се блещеше нсразбиращо насреща й. Кин въздъхна.

— Бълхи, Марко. Гадни, досадни паразити. Точно в този момент бих забравила Закона за опазване на изчезналите видове и бих ги изтребила до крак.

— А и в скафандър-мехур и да се почешеш не можеш както си трябва — прокашля се Силвър. — И аз бих приветствала възможността за някои хигиенни процедури.

Най-накрая, по-късно през деня, Марко склони да спрат за по-дълго, след като Кин заяви, че ако той не склони, тя щяла да кацне пред първата сграда, която й заприлича на кръчма.

Щом литнаха над морето, Силвър додаде:

— Летим към Германия. Не е хубаво това място.

— Защо? — попита Марко.

— Бойно поле. Датчаните напират на юг и там се засичат с маджарите, които напират на запад, и с турците, които напират накъдето заварят, а пък местните се бият с всичките наред. Според както твърди историята, де.

— Някой от тях притежава ли въздушни сили?

— Техниката е била пър…

— Майтап, бе!

Кин се почеса и се втренчи мрачно в морето. Стори й се, че вижда сред вълните преобърната лодка. Преди да успее да огледа по-внимателно, вече бяха отминали. Но тя беше тази, която първа забеляза розетката.

От високото изглеждаше така, сякаш сред морето е разцъфнал цвят — със зелени, поръбени с бяло венчелистчета. Те се снишиха и видяха водните могили, които изскачаха над повърхността на всеки няколко мига и се разливаха в последователност от ревящи концентрични вълни.

— Приливна помпа — установи Марко и литна нататък.

Прелетяха над широк плаж, шахматна дъска от ниви и гора. А после над градче — мъничко и идилично, но градче.

— Крепостта я разпознавам — Марко посочи към една тантуреста каменна сграда сред полегатите покриви, — но онова голямото, дървеното, какво е?

— Да не би да е голям плувен басейн с топла вода? — измърмори Кин. — Я не ме гледай така. И ремляните са имали горещи бани.

— Римляните — поправи я Силвър. Марко изсумтя, плъзна се напред и ги остави да го догонват.

— Какво си се разтърчал?

Той посочи стълба дим. Кин трябваше да признае, че дори и от такова голямо разстояние си беше доста внушителен.

— Ето за какво — рече той. — Според Силвър хората от Диска са на ръба на масова истерия. Какво ли си мислиш, че правят сега, докато виждат това нещо в небето?

Приземиха се в една смесена гора, далеч от хорски къщи, край поток, струящ между ниски песъчливи брегове.

Кин съблече скафандъра веднага щом кацна, и докато Силвър ровеше в пясъка, включи масичката на една от най-простичките й програми. Скоро от улея блъвна гореща вода и напълни дупката. Тя се потопи в нея.

Марко нервно защъка по брега и изчезна нагоре по един стръмен, обрасъл с дървета склон. Миг по-късно изхвърча надолу.

— Да се махаме! Там горе видях пътека!

Силвър погледна Кин, сви рамене и се запъти нагоре. Върна се — изглеждаше замислена.

— Долових далечен човешки мирис — рече тя, — но това е горска пътечка, нищо повече, при това цялата обрасла най-необезпокоявано с растителност.

Двете изгледаха Марко кръвнишки.