Тери Пратчет - Страта

Силвър извъртя скафандъра си.

— Птица — установи тя. — Черна. Вероятно гарван.

— Значи не може да сме далече от суша — рече Марко. — Страх ме беше да не е дракон.

Включиха коланите на максимална хоризонтална мощност и продължиха нататък. Незабелязано Марко дръпна напред, така че летяха в делта-формация. Кин помогна, като леко забави скафандъра си, и забеляза, че Силвър прави същото. Кунгът Марко командваше.

След малко той започна да се издига и другите го последваха послушно. Долу под тях…

…се разгръщаше Дискът. На по-малка височина Кин би могла да повярва, че се намират на кълбо, но сега Дискът се бе разперил под тях точно какъвто си беше — налудничава карта, проекция на Големия Кръг, сътворена от някой ненормален.

Облаците и мътният въздух бяха единствените пречки пред погледа. Кин виждаше далечния ръб на Диска — по-тъмна линия на фона на небето; над това далечно преплитане на земя и небе се издигаха и стърчаха в пространството два бели рога. Водопадът. Океанопадът, обвил Диска като змия.

Надигаше се ураган — по брега на Африка. Докато Кин се издигаше нагоре, не можеше да откъсне очи от замръзналата облачна спирала.

Беше гледала от Космоса какви ли не светове, но Дискът беше друго . Освен това беше голям. Беше свикнала да мисли в милионен мащаб и Дискът, който се въртеше в Космоса вътре в своята частна вселена, й се беше сторил малък. Но когато го гледаше от височина няколко стотици мили, той беше огромен и истински. Светлинните години празнота — те бяха дребни и безсмислени. Достатъчно беше само да го погледаш…

— Забележете неспокойните кръгли участъци в океана — посочи Марко.

— Кин предполага, че нещо е станало с механизма за регулиране на морската вода — обясни Силвър. — Логично е. Естествено, възхищението ми към хората, които се изправят лице в лице с всичко това в някакви си лодчици без въздушни възглавници, нараства.

— Когато гледаме Диска оттук — додаде тя, — ми става нервно, че пак ще ми се наложи да стъпя на него. Той е предно тънък, прекалено изкуствен. Нашата раса по принцип не страда от виене на свят, но като гледам Диска така, започвам да проумявам какво е това.

Марко кимна.

— Така си е. Започват да те стягат глезените, все едно се намираш на перваз на стотния етаж — широчък перваз, може би ама висок.

— Започвам да разбирам какво е искала да каже Кин, когато е писала за това, че Вретената са настоявали под краката им да има няколко хиляди мили земя — рече Силвър. — Това е умствена котва. Подсъзнателното се бои от безкрайното падане към дъното на Вселената. Дали нашето смътно чувство не е сянка на императива на Вретената?

— Твърди се, че те са ни помогнали да еволюираме, така че това всякак си е възможно. Ти какво ще кажеш, а, Кин?

— Кин!

— Ъъъ? Кво?

— Ти чу ли ме?

— Извинявай, бях се загледала в пейзажа. Силвър, какво с това петно там долу? Там, където се пада Централна Европа.

— Видях го. Подозирам, че там се е разбил корабът ни.

Всички погледнаха нататък. На тази височина димът се виждаше като малко пушече.

— Районът ми изглежда доста пустинен — отбеляза Силвър с успокоителен тон.

— Вече да — рече тъжно Кин.

Невидим, на няколко мили под тях, с криле, които махаха толкова бързо, че се бяха превърнали в размазани петна, гарванът втренчи поглед в дима. Зад очите му нещо изщрака.

Луната изгря — пълна, ала червеникава, немощна. Тя освети бързо изнизващия се под тях пейзаж, състоящ се предимно от гора. Тук-там разорани ниви и по някоя и друга оранжева светлинка свидетелстваха за наличието на селище.

След дълъг отрязък тъмна гора Марко спря.

— Марко, хайде да кацаме — подкани го уморено Кин.

— Не и докато не сме направили подробен оглед!

— По-добро място от това под нас няма да намериш, уверявам те!

Силвър се приземи първа — разумно бяха предположили, че дивите зверове надали ще се юрнат да я нападнат. Тя изключи скафандъра, разкопча ципа на шлема, а после замръзна на място с трептящи ноздри. След минута се обърна и продължи да души.

— Става — заключи тя. — Надушвам вълци, но следата е стара. На около миля по посока на главината има глигани; струва ми се, че по реката на около две мили по посока на ръба има бобри. Хора няма. — Тя отново подуши и се разколеба. — Обаче има нещо друго. Само че не мога да определя какво е. Старо. Насекомоподобно май.

Както и да е — кацнаха. Кин вече дремеше в скафандъра, но успя да се съсредоточи достатъчно дълго, че коланът да не я тресне о ливадата в подножието на хълма. Тя изключи колана и се остави да потъне леко в ароматната трева.