Тери Пратчет - Страта

— Какво казват? — попита Кин.

Силвър се заслуша.

— Приканват Христус да ни позволи да поправим планетите му и Слънцето му или пък да ни попилее, ако, както подозират те, сме служители на Шайтаната.

— Много мило от тяхна страна. Ще им кажеш ли „довиждане“ и от наше име, ако обичаш?

Издигнаха се бързо. Колибите, а после и брегът се стопиха на фона на снега и разпененото море.

Морето беше пощуряло. Вълните се трупаха една връз друга, разпръскваха се с рев, а пръските почти достигаха тримата във въздуха.

На Диска изток не можеше да бъде посока, а само точка на окръжността. На Диска имаше четири посоки: десен полукръг, ляв полукръг, навътре, навън. Поеха навътре .

Тримата обкръжиха предпазливо нещото във водата: дали е живо, запита се Кин, или просто изглеждаше така заради вълните? Веднъж над водата се надигна перка и пак шляпна в нея.

Кин реши да се спусне. Очакваше Марко да започне да сипе предупреждения, но той цял ден си трайкаше. Силвър не каза нищо, но се възползва от спирката сред въздуха да придърпа масичката с въжето.

Щом се гмурна надолу, на Кин й се стори, че усеща студ през двайсет и пет пластовия скафандър. Небето беше ясносиньо и чисто като лед.

Съществото се поклащаше във водата с обърнат нагоре корем. По-голямата част от него представляваше опашка, която се виеше и се губеше сред вълните. Когато една особено мощна вълна изтика тялото нагоре, Кин мярна издължена конска глава и празна очна орбита.

Старо ще да беше. Никой не би израснал бързо толкова голям. А белият корем бе целият прогризан от морски червеи и набоден с миди.

Тя полетя обратно. Щеше да е хубаво да имат подръка крик, та да могат да проснат това чудо на дисекционната маса.

— Умряло е — съобщи тя. — Вътре в него има такава дупка, че кораб да прокараш през нея. Освен това е прясно. Същото е като онова, което видяхме сутринта, според мен.

Чудовището се клатушкаше далече вдясно и се виеше във водата като синусоидална вълна с гребен, покрит с люспи.

— Съвсем определено е умряло — увери ги тя, щом забеляза изражението на Силвър.

— Онова, за което се чудя в момента, е какво ли го е убило — рече Шандата. — Много ще се радвам да стъпя най-после на твърда почва.

И колкото по-твърда е почвата, толкова по-малко вероятно ще е да се почне нещо наистина ужасно, помисли си Кин. Усети се, че лично тя предпочита небето. В тези летателни колани имаше нещо, което й вдъхваше много повече увереност, отколкото Диска. Поне знаеше, че коланът няма как да я издъни. Дискът можеше във всеки момент да се повреди, но там, във въздуха, нищо не можеше да й навреди.

— Виждам остров на няколко мили оттук — съобщи Силвър. — Просто обла скала. Виждам и остатъци от огън. Ще кацнем ли?

Кин се взря напред. Далеч нататък се забелязваше някакво тъмно петно. Летателните скафандри бяха разработени, без да е била предвидена продължителната им употреба при наличие на гравитация. Откакто напуснаха селото, краката й се кандилкаха под нея, непотребни, и бяха все едно налети с олово. Щеше да е хубаво да ги поразтъпче и понапомпа с прясна кръв.

— Марко? — подвикна тя. Той се носеше малко по-нататък, все още потънал в самообвинения.

Чу в ухото си въздишка.

— Мнението ми надали би ви било от полза — рече тя, — но не виждам непосредствена опасност.

Кин се приземи първа. Краката й се огънаха под нея и тя се катурна. Току пред лицето й из водораслите изпълзя рак. Силвър се приземи леко като перце и задърпа въжето, за да изтегли при себе си и масата. Докато Кин седеше и се мъчеше поне донякъде да върне краката си към живот, шандата се щураше наоколо и избутваше водорасли в улея за захранване на машината. При нормални условия сложи-масичкитс извличаха всички необходими молекули от въздуха наоколо, но апетитът на Силвър си го биваше.

След малко тя потупа Кин по рамото и й подаде чаша кафе, а после извади за себе си голяма купа с нещо червено — можеше да е и синтетично шандско. Е, и какво от това?

— Марко къде е? — огледа се Кин. Силвър преглътна и посочи нагоре.

— Изключил е трансмитера — обясни тя. — Тоя вярно си има проблеми.

— Шегата настрана, има си ги — рече Кин. — Мисли се за човек, а пък знае, че е кунг. И всеки път, когато се държи като кунг, се срамува от това.

— Всички кунги и всички човеци са чалнати — заяви с небрежен тон Силвър. — А той е по-луд и от най-лудите. Ако се позамисли, ще осъзнае, че всичко това е логически невъзможно.

— О, да — рече Кин с досада. — Знам, че физически той не е човек, но кунгите вярват, че личността се определя от мястото… — Тя млъкна. Силвър се усмихваше насърчително и кимаше.