Тери Пратчет - Страта

Тя лежеше и гледаше горящия огън. Прибоят продължаваше да ехти. Приливи, помисли си тя. Тая половинлитрова Луна надали можеше да е причината за тях. Трябваше да има някакви регулирани приливи и отливи, обаче нещо беше тръгнало накриво.

Копнееше за сънотворка. След това в устата ти оставаше вкус на маймунски писоар, но пък те приспиваше за нула време. Имаш ли си „сънчо“, ни безсъние те тормозеше, ни пък камъни ти убиваха на гърбината. Кратък и дълбок сън без сънища.

Най-накрая тя се предаде, стана и премина през тъмната стая. Мъжът на вратата припряно се дръпна и я пусна да мине.

Небето сияеше, цялото в звезди менте. Кин потръпна, но не можеше да сдържи възхищението си от ерзац-вселената, която сияеше над тъмния, огласян от прибоя фиорд.

Това не беше Земята. Беше диск с диаметър около двеста и петдесет километра с маса към 5,67 х 10 на двайсет и първа степен тона. Това означаваше, че той или беше генерирал гравитация, или лустро от неутроний, докато е бил още скала. Въртеше се много бавно, като монета, подхвърлена в петмез, и мъкнеше подире си фалшиво слънце, фалшива луна и цяло семейство фалшиви планети. Знаеше всичко това, но тук, на това място, и й беше трудно да го повярва.

Студът започна да я хапе и тя потръпна. Замразена звездна светлина.

Свят — механична играчка. Свят без астрономия. Астрономията като такава може би съществуваше, но някой се беше избъзикал много гадно с тукашните астрономи. Свят, където смелите и дръзките пропадаха в бездна. Дракони. Троли. Миш-маш.

Откри една планета близо до… ами, все пак се налагаше да каже „хоризонта на Диска“ поради липса на по-добра дума. Не, твърде бързо се движеше за планета.

А после изведнъж в небето блесна огнен вимпел.

Той удари Диска някъде на изток. На Кин й се стори, че усети удара.

Тя притича до редицата закотвени кораби, към покрития с блещукащ скреж силует.

— Силвър? Ти ли си?

Ама че тъпо. Че колко ли шанди имаше на тоя Диск?

— А, Кин. Не се и съмнявам, че си го видяла.

— Какво беше?

— По-голямата част от нашия кораб. Беше само въпрос на време. По-добре щеше да е Марко да го беше взривил, а да е го зарязва така — да се надяваме, че е паднал в някое море или пустиня. Аз се надявах да падне върху долната страна на Диска.

— Без съмнение това е добър начин да кажем „тука сме“ на тукашните господари. Първо им вадим планетата, после им стоварваме кораб на главите.

— Преди да го видя, забелязах нещо — рече Силвър. — Видя ли оная планета ей-там? Коя ли ще да е тя?

— Ако това беше Земята, то там трябваше да се намира Вене… не, не, тя е…

— Точно така. Тази няма луна.

Кин усети тръпка на възбуда. Онези, които бяха построили Диска, бяха пропуснали нещо. Как ли са могли? Венера и Адонис, спътник почти колкото Луната, открай време господстваха над изгревното и над залезното небе на Земята. Защо във вселената на Диска бяха пропуснали спътника? Мистерия и това си е.

— Направо да напишеш филмче за астрономията и социологията — рече Силвър. — Например, винаги съм смятала, че човеците първи са полетели в Космоса, защото нещо постоянно им напомня, че в нашата Вселена всяко нещо се върти около друго.

— Вие винаги сте имали в небето си онази двойна планетна система, за да ви намеква, че не всичко се върти около Земята. Докато ние си имаме Близнак, а кунгите изобщо не могат да виждат небето. Ако сестрата на вашата планета си нямаше луна, историята ви едва ли щеше да е чак толкова опростена.

Те седяха заедно и гледаха как безлунната планета самотно залязва в леко зазорилото се небе. Кин се сгуши в козината на Силвър и се зачуди дали сложи-масичката е в безопасност. Вероятно. Тукашното население питаеше здравословно уважение към Марко.

Силвър явно си мислеше за същото, защото попита:

— Кин? Спиш ли?

— Ммм.

— Ако сложи-масичката се повреди, искам да ми обещаеш, че ще ме парализираш и ще позволиш на Марко да ме убие.

Кин се надигна в мрака и се намръщи.

— Много ясно, че няма! Пък и как ще те парализираме?

— В момента имаш у себе си ръчен парализатор. На няколко пъти го забелязах. Учили са ме на наблюдателност. Вие ще ме убиете от страх в какво ще се превърна тогава. Заради собствения ми страх.

Кин изсумтя в знак на несъгласие, отпусна се по гръб и се замисли за шандите.

Те не можеха да поемат нито кунгски, нито човешки белтъчини. Преди сложи-масичките да станат нещо обичайно, това означаваше, че шандите могат да напускат планетата си само с личен фризер.