Тери Пратчет - Страта

Събуди се, когато Марко внимателно постави в дланите й купа с чорба.

Двамата със Силвър бяха запалили огън. Оранжевите пламъци се стрелкаха и осветяваха горските листа на трийсетина метра от тях. Кръг от успокоителна светлина опасваше лагера. Пламъците хвърляха отблясъци по масичката.

— Кой по-добре от мене ще знае, че тука не е безопасно — рече кунгът, щом забеляза въпросителния й поглед, — но съм достатъчно човек, че да кажа „чудо голямо“. Силвър пое първата смяна на пост. После идва твоят ред. По-добре поспи.

— Благодаря. Ъъ, Марко, такова — онзи плаващ остров…

— Да не говорим за това. Останалата част от пътя ще летим предимно над суша.

— Може и нищо да не намерим.

— Разбира се. Но какво ли всъщност е животът, ако не пътуване към Центъра?

— Мен повече ме притесняват източниците на енергия на коланите. Дали можем да сме сигурни, че ще издържат?

— Не, но те имат вграден хистерезисен ефект. Ако енергията спадне под определено ниво, те те свалят леко на земята.

— Или във водата — рече Кин.

— Или във водата. Но аз знам какво всъщност те тревожи. Страхът, че твоята Компания е построила всичко това. Но защо ли?

— Защото можем.

— Не те разбирам.

— Знам. Но ние можем да правим дракони и да отглеждаме хора във вани също толкова лесно, колкото развъждаме изчезналите китове. Теоретичната основа я има, но не го правим заради Кодекса. Но е възможно. Ние може да сме построили тоя Диск, но никой не би посмял да го построи в наша космическа територия. Тук, в тия затънтени краища — това е друго нещо.

Марко я погледна тъжно.

— Силвър ме убеди — призна й той. — Щом проявявам разум, значи съм кунг. Радвам се, че не съм човек.

Кин дояде чорбата и пак легна. Беше сита и й беше топло. Марко се беше свил на кравайче и беше струпал до себе си четири викингски меча, но Силвър различаваше съвсем смътно — неподвижна, малко по-нагоре на склона. Тази гледка винаги действа успокояващо, рече си тя. Поне докато работи сложи-масичката.

Не сънува нищо.

Силвър я събуди малко преди полунощ. Кин се прозя и с мъка се изправи на крака.

— Нещо да е станало? — измърмори тя.

Силвър се замисли.

— Преди час май някакъв бухал се разбуха, прехвръкнаха и няколко прилепа. Иначе всичко е спокойно.

Силвър се опъна на земята. След малко силното хъркане подсказа на Кин, че вече е самичка.

Луната бе високо в небето, ала все още твърде червена. Звездите светеха с онази дълбинна светлина, както винаги около полунощ. Тревата, натежала от роса, скърцаше под нозете на Кин, докато се отдалечаваше от угасващия огън.

Дори и сега ръбът, зад който залязваше Слънцето, бе огрян от светлина — зелено сияние, което едва очертаваше границата между Диска и небето. Покрай лицето й жужаха буболечки, ухаеше на смачкана мащерка.

По-късно се зачуди дали не е задрямала на крак. Но Луната пак си беше там горе, а на… да го наречем запад, все още се виждаше тъничка светеща черта. И въпреки всичко музиката се лееше уверено над склона, като че си свиреше открай време.

Звукът трепна, после се издигна в няколко акорда — мелодията напомняше нещо на Кин. Не можеше да реши какво точно — вероятно онова, които е трябвало да се сбъдне, но така и никога не се е сбъднало. Дестилирана музика.

Огънят се бе превърнал в начумерено око между двамата спящи. Кин се заизкачва по голия склон, като оставяше подире си тъмни стъпки във влажната трева.

В ума й се изрисува картина — музиката като нещо живо, увило се около хълма и губещо се в смълчаната гора. Каза си, че винаги може да се върне, ако поиска, и продължи напред.

Видя елфа, приседнал върху покрития с мъх камък на върха на хълма — силуетът му се очертаваше на фона на сиянието. Беше кръстосал крака и прегърбен над флейтата си, свиреше съсредоточено.

Вътре в жената, която стоеше и не помръдваше, като омагьосана, една друга Кин Арад, заключена в най-затънтеното кътче на личността й, задумка по нейното съзнание: (Това е насекомо! Недей да слушаш! Прилича на кръстоска между човек и бръмбазък! Виж му антените! Това не са уши, да знаеш!)

Музиката рязко секна.

— Не… — заекна Кин.

Триъгълната глава се извърна. За миг Кин надникна в двете тесни блещукащи очи, по-зелени от светлината отзад на хоризонта. После се разнесе съскане и тупуркане на крака по тревата. Малко по-късно откъм гората се дочу прашене на клони. А после нощта отново се затвори, като кадифе.

Призори те се издигнаха над гората и поеха към главината, като оставяха подире си дълги виещи се дири сред надигащата се мъгла.