Тери Пратчет - Страта

— Всичко с наред — рече тя. — Забърсахме крайчеца на течението. Кабелът е посякъл някое и друго дърво, това е.

Корабът бе запречил водопада и подскачаше по вече побелялата вода.

— Прекрасно, Силвър — рече тя. — Прекрасно. Марко искаше да се срещне с туземците — е, след минутка ще му докараме цял леген от тях. Дръж. Дръж. Спри. Спри!

Корабът се плъзна по брега със скърцане и се нахака в дърветата, пляскайки с весла. Неколцина се прекатуриха през борда.

— Изтеглихме го! — Кин се спусна към гората.

— Ако имаха достатъчно въображение, щяха да се юрнат да целуват земята — обади се Силвър.

— Точно така. Да се надяваме, че Марко ще има достатъчно разум да не им се показва пред очите.

Слушалката й изпращя.

— Чувам, чувам. Желая да се разгранича от цялото това начинание…

Кин се спусна. Беше си спомнила какво й бяха казвали — че в крайна сметка, каквото и да разправят ония тъпанари фантастите, език не се учи с подслушване на комуникациите на дадена култура.

Винаги се опираше до сблъсъка лице в лице. До сочене с пръст. До чертаене на кръгове в пясъка.

Кръгове в пясъка?

Е… такова де, до сочене с пръст.

Много по-късно тя намери Силвър и Марко на полянката, малко по-нагоре по склона. Силвър бе седнала до масата и нагъваше цели шепи сиво-червена пихтия от една купа. Марко се беше опънал на земята и надничаше през листака към мъжете на брега.

Бяха си запалили огън и си готвеха нещо.

Силвър й кимна и взе да пипа по контролното табло на масичката.

— Вече ядох — въздъхна Кин. — Нещо като варено жито със сушена риба. Не ме ли видя?

— Всъщност аз ти програмирах средство за повръщане.

Марко се извърна.

— Яла си храна, без да я подложиш дори на елементарен анализ! Толкова бързо ли искаш да умреш?

— Трябва да спечелим доверието им — обади се Кин и подхвърли една сушена рибка на Силвър. — Ще изпия гадната ти отвара, но ти тикни това под носа на сложи-масичката. Нали знаеш, онова, дето го поднася сложи-масичката, винаги има вкус на нещо, дето някой вече го е ял преди тебе. А докато сме тук, не е лошо стомасите ни да са пълни.

Тя пое купата с розова течност от лапата на Силвър, оттегли се на далечната страна на ливадката и се изповръща шумно и припряно. Силвър се пресегна към сложи-масичката и си поръча кафе.

След малко машината изплези език от зелена пластмаса. Шандата го откъсна и го прочете.

— Пълна е с полезни белтъчини и витамини — отбеляза тя. — Има известно съдържание на въглеводороди поради процеса на сушене, което, погледнато в перспектива, може да бъде канцерогенно, но рискът май не е особено голям.

— Страхотно! — Кин си наля кафе. — На мене изведнъж ми се стори, че никога вече няма да мога да погледна сушена риба в очите. А сега, готови ли сте за големите отговори? Доколкото разбрах, онзи, дребният рижко, се казвал Лейв Ейриксон.

Силвър прилежно пъхна зелената разпечатка в боклуко-мелачката на машината.

— Това е или забележително съвпадение, или кой го знае — отбеляза тя със спокоен глас.

— Без майтап.

Марко пак се извърна към тях от наблюдателния си пост.

— За какви съвпадения става дума? — попита той. — Видяхте ли им въоръжението?

— Имат мечове от, хм, чугун, ковани на ръка. Лесно се изтъпяват — отбеляза замислено Кин. — Най-страхотното им оръжие е техният кораб. Познат ли ти е терминът „облицован със застъпващи се дъски“?

Той кимна.

— Добре, щото на мене нищо не ми говори. Бързи са. Тези хора владеят голяма част от морето с тези кораби и тези мечове. Понякога са пирати, но имат сложна система от закони. Храбри са. Пътувания като това — да изминават хиляди мили с такъв кораб, са си в реда на нещата.

Марко се оцъкли насреща й.

— И ти успя да научиш всичкото това?!

— Не, всичко, което успях да науча, беше името на онзи, и то само защото съм го чувала и преди. Останалото възстанових по памет. — Тя погледна Силвър. за да провери дали и тя ще го потвърди. Шандата кимна.

— През триста и двайсет и втора година — издекламира тя — Ейриксон преплува моретата сини!

— Много поетично казано — отбеляза Марко с безразличие. — А сега би ли ми обяснила , ако обичаш?

— Щом си отраснал в Мексико, надали си чувал за това — рече Кин. — Там по онези краища са големи сноби, що се отнася до историята им. Та, Лейв Ейриксон — започна тя кратката си лекция по история на Земята — …е открил Винланд, повече от триста години след като битката при Хаелкор слага край на третата и последна Ремска империя. Автоматично последвало великото преселение. Турците пак натиснали на запад и на север. Бащата на Лейв, Ейрик, бил хитър търговец. Неговата Гренландия, сиреч Зелената земя, излязла зелена само във въображението му, но от Винланд Лейв се сетил да донесе изобилен плод и диви жита. И северните хора пак поели на запад.