Тери Пратчет - Страта

Силвър изсумтя.

— Не толкова, колкото машината. Тя може да анализира храната. Може да произвежда дрехи. При нужда има начин да се отървем от нея.

— Склонна съм да се съглася — обади се Кин.

— Това ще отнеме летателната енергия на цял скафандър!

— А ти какво искаш да вземеш, лазерната пушка, дето не гърми? — обади се Силвър. Двамата се изгледаха на кръв.

— Нека вземем масата заради Силвър — припряно се обади Кин. — За шандите гладът може да бъде сериозен проблем.

Марко сви рамене на квадрат.

— Вземете я тогава — рече той и измъкна сандъчето с инструменти от едно чекмедже в стената. Докато изтикваха големичкия уред в скафандъра, увит с термоодеяла, той разглоби командното кресло. Накрая разполагаше с парче метал, островърхо като сабя, с пластмасова дръжка в единия край. Кин го гледаше как замислено го претегля на ръка. Готов да превземе свят, петнайсет хиляди мили широк, с меч „направи си сам“. Дали това беше достоен за похвала човешки дух или тъпо кунгско перчене?

Той се обърна и срещна погледа на Кин.

— Не го вземам, за да ги плаша — рече той, — а за да си избивам сам страха с него. Готови ли сме?

Той програмира автопилота да увисне за десет минути на няколко стотици мили от водопада. Закопчаха летателните колани на скафандрите — Силвър влачеше допълнителния скафандър на Линия-мононишка.

Корабът се стрелна върху копие от пламък и се заиздига към висока орбита. Кин го сподири с поглед през рамо. После се обърна към огромната водна стена и малките островчета по самия й ръб. Далеч отвъд ръба на Диска залязваше кръжащото около него Слънце.

Никъде не се виждаха светлините на град.

В разпокъсана редица те литнаха към тътнещата вода и гърма, и трясъка там, на края на света.

Никой не видя как точно преди корабът да се издигне нагоре, един съвсем годен пети скафандър се изтърколи навън от люка. И моментално се спихна като спукан балон.

Вътре в големия шлем гарванът внимателно огледа аварийния пулт за управление. Скафандрите ставаха за какво ли не — можеха да прелетят през звездна система и да се приземят на някоя планета. Командваха се с език.

Гарванът се протегна и внимателно клъвна тук-там. Скафандърът се люшна напред. Гарванът се втренчи напрегнато и опита с друго копче…

Зората беше мокра. Кин се събуди, подгизнала от роса. Термоодеяла, няма що.

Нощта беше дълга. Островчето на самия ръб на водопада едва ли би могло да изхрани опасен хищник, освен ако въпросният опасен хищник не беше амфибия. Но Марко бе изтъкнал, че Дискът може и да гъмжи от хищници-амфибии, и бе настоял да остане на пост. Кунгите издържаха без сън цели седмици.

Кин се зачуди дали да не му каже за личния си парализатор, който бе скътала грижливо в един от джобовете на скафандъра. Чувстваше се пълна мерзавка, но реши да не му казва. После дълго се бори със съвестта си, но накрая Кин победи, да, Кин победи.

Марко очевидно бе заспал по изгрев. Лежеше, свит като гумен на кълбо под един храст. От храста капеше. През мъглата Кин забеляза Силвър, приседнала на една гола скала от онази страна на острова, от която се падаше долу.

Кин се промъкна към нея. Шандата й се усмихна и й направи място на стопления от Слънцето камък.

Изгледът беше все едно от ръба на урва. Скалистият рид се издигаше над нещо, което подозрително приличаше на горичка от ясен и клен. Отвъд нея Слънцето проблясваше по сребристозелените морски води. И от двете страни на водопада през облаците мъглица смътно се виждаше черта от бяла пяна. А оттатък…

Силвър успя да я сграбчи навреме.

Когато Кин възстанови равновесие, тя внимателно се спусна надолу по склона, приседна на един камък, който не стърчеше толкова зрелищно над урвата, и попита:

— Наистина ли можеш да седиш там, без въобще да се притесняваш?

— Че от какво да се притеснявам? Тебе нали не те беше страх в кораба, когато само една черупка те отделяше от вечността — отвърна шандата.

— Това сега е друго. Това зад тебе си е истинска урва.

Силвър вдигна муцуна и подуши въздуха.

— Лед! — възкликна тя. — Подушвам лед. Кин, може ли да ти прочета една лекция за слънчевата светлина?

Кин механично присви очи срещу Слънцето. Паметта й й напомни, че то беше с размер на астероид. Но оттук си изглеждаше съвсем истинско, като на Земята. Усещаше лъчите му като истински по кожата си.

— Давай. Кажи ми нещо, което не знам.

— Забелязах как през ръба падат буци лед. Защо? Знаем, че Дискът има полярни острови. Ала в съседство виждаме ливади. Замисли се какво е разстоянието между екватора и полярните острови. Защо северният и южният край не са замръзнали, а екваториалните райони не горят?