Тери Пратчет - Страта

— Там долу има градове — посочи Марко. — И то точно където трябва да си бъдат, ако това беше Земята. — Той вдигна поглед. — Добре, Кин, нали умираше де ни го кажеш. Какво ни удари там?

— Дупката на еклиптиката ли се намираше?

Марко се наведе и се заигра с компютърния терминал.

— Да — отвърна той. — Това важно ли е? Слънцето беше доста под нас.

— Лош късмет извадихме. Ударила ни е планета.

— И аз така си помислих — обади се мрачно Силвър. — Но не исках да казвам нищо, та да не би да ме сметнете за глупачка.

— Планета? — попита Марко. — Върху кораба се е приземила планета?

— Знам, че обикновено става обратното, но като че започвам да схващам как действа тая система — отвърна Кин. — Щом има фалшиво небе, значи трябва да има и фалшиви планети. Орбитите им сигурно си струва да се видят. Ако това небе наистина трябва да изглежда като земното небе, понякога се налага тези орбити да са ретроградни.

— Сбърках — обади се Марко. — Да си бяхме тръгнали към къщи. Можехме да се напъхаме в саркофага и да се редуваме на вахта. Две хиляди години не са чак пък толкоз много време. Не знам коя агенция му с казала на Джало, че мога да му свърша работа, но ще трябва да му върнат парите.

— Е, поне изгледът е хубав — обади се Кин.

Корабът пак мина под Диска. И отново проблесна зеленият огън, когато за няколко секунди Слънцето засия през обграждащия го водопад.

И нещо ги удари — пак.

Не беше планета. Беше кораб и по-голямата част от него продължаваше да виси от задните антени, докато Марко се мъчеше да преодолее въртенето, възникнало в резултат на удара.

Този път навън излезе Кин — закрепи се на един остатък от антената и огледа заскрежените отломки.

— Марко?

— Чувам те.

— Антените са станали на кайма.

— За това вече се досетих. Освен това губим въздух. Виждаш ли откъде изтича?

— Всичко е обвито в някаква гадна мъгла, да му се не види. Отивам да погледна.

Чуха тежките й стъпки по обшивката, а после се възцари тишина, толкова дълга, че накрая Марко се развряска в радиопредавателя. Когато Кин се обади, тя заговори много бавно.

— Кораб е, Марко. Не, не улучих думата. Лодка е. Платноходка. Нали се сещаш, дето плават по моретата.

Тя погледна към обрамчения с огън Диск.

Водопад, който се лее през ръба на света.

Мачтата беше скършена, повечето дъски бяха отхвърчали от силата на удара, но там се беше удържало достатъчно намотано въже, за да се види, че в лодката е имало пътник.

— Марко?

— Кин?

— Имало е и пътник.

— Хуманоид ли?

Кин изръмжа.

— Виж какво, прекатурила се е през ръба на водопада, гмурнала се е във вакуума и е треснала кораба? Що за описание искаш да ти дам? Тука все едно бомба е избухнала в моргата!

Ким беше свикнала с насилствената смърт. Дъртаците точно така умираха — свободно падане без парашут, умишлено скитане близо до местата, където пускаха клонираните слонове в някой нов свят, пренебрегване на всякакви правила за безопасност и набутване в хопера на машина за пластове — но тогава пък се домъкваха линейките. Обикновено не оставаше много нещо за гледане, освен в случая с машината за пластове. А и тогава онова, което оставаше, беше странна рисунка в пресен-пресен пласт въглища.

Тя коленичи като робот. Мокрите парцали бяха замръзнали във вакуума, но платът беше качествен, добре изтъкан. А вътре…

По-късно Силвър анализира пробите от тъканите и заяви, че пътникът бил достатъчно хуманоиден, че да може да вика на Кин „брат’чедке“. Щяла била да се изненада от всеки друг резултат, макар че не можела да обясни като хората защо.

Тази лодка се беше прекатурила през ръба на света. От тази мисъл я полазиха студени тръпки. Всеки знаеше, че Земята е плоска, всеки открай време си знаеше, че Земята е плоска: то си се виждаше. Но все се намираше по някой, който да се присмее на старците и да се впусне в бурното море, за да докаже някоя по-различна теория. И обикновено допускаше ужасна грешка.

Кин се радваше на това как разрешиха спора за скафандрите. Имаше пет, два от тях — шандски размер. Един от другите три като че беше нефелен, а те и тримата бяха достатъчно предпазливи по отношение на Космоса, че да нямат вяра на съмнителен скафандър.

— Трябва да вземем и масата — обади се Силвър. — Вие с Кин може и да можете да ядете каквото намерим там долу, но аз ще се отровя.

— Тогава накарай машината да ти спретне една торба сух концентрат — нареди Марко. — Този, четвъртият скафандър, ни трябва.