Тери Пратчет - Страта

— Без съмнение народът на Диска се е усъвършенствал в изкуството да се справя с водопадите — каза Марко. — Течението като че не е силно. Ефект на преливника.

Кин се сети за човека в падналата лодка.

— Те знаят, че са се запътили към водопада, но не знаят какво представлява той — каза тя. Силвър кимна.

— Смърдят, защото ги е страх — рече тя. — Променят курса и се насочват към този остров. На носа стои човек и гледа към водопада.

Марко изведнъж се превърна в трескаво размазано петно.

— Трябва да се подготвим! — процеди той през зъби. — След мен! — Камъните се срутваха подире му, докато търчеше обратно към дърветата, сред които бяха пренощували.

Кин отмести поглед от шандата, застинала неподвижно като статуя, и го насочи към кораба. Сега дори и тя виждаше силуетите. Водата проблясваше, разпенена под греблата. Дори й се стори, че чува викове.

— Според мене няма да се справят — рече тихо тя.

— Така е — съгласи се Силвър. — Виж как ги увлича течението.

— Може да е някакво изпитание — предположи Кин. — Искам да кажа, че ние току-що сме пристигнали тук и…

Силвър подуши въздуха.

— Носът ми ми казва, че не е.

Спогледаха се. Кин без съмнение нямаше намерение да спори с 350 милиона обонятелни клетки. Виждаше ясно хората в кораба. Имаше един дребничък, с брада, който непрекъснато сновеше между огъналите гръб гребци и ги юркаше. В най-добрия случай би могло да се каже, че корабът стои на едно място.

— Кхъммм — предположи Силвър.

Кин присви очи и погледна Слънцето.

— Спомняш ли си Линията, която използвахме, за да довлечем допълнителния скафандър? — попита тя. — Колко е дълга?

— Стандартна мононишка, хиляда и петстотин метра — отвърна Силвър и додаде: — И цяла планета може да влачи.

— Разбира се, може и да правим голяма грешка — Кин хукна надолу по хълма. Силвър се заклатушка подире й.

— Стомахът ми подсказва, че не грешим — обади се тя. Кин се усмихна. Шандите имаха по-различна представа за това къде точно в тялото се крият чувствата.

Тя се стрелна във въздуха по летателен колан, без скафандъра, като влачеше кабела подире си. В единия му край беше вързала голяма примка.

— Според мен това е върховно тъпоумие — обади се гласът на Марко в слушалките.

— Може би — отвърна Кин. — Не забравяй, че точно аз изскочих да огледам катастрофиралата лодка.

Последва пауза — чуваше само свистенето на вятъра в едното й ухо и грохотът на вълните в другото. Най-накрая Марко рече:

— Насочи камерата на колана към кораба.

Гребците я бяха забелязали. Повечето се бяха вкопчили във веслата си като омагьосани.

Корабът беше някъде двайсет и пет метра дълъг и приличаше на шушулка. Силвър се бе отнесла твърде критично към него. Който и да го беше строил, все беше поназнайвал нещо за хидродинамиката. Мачтата беше една — в средата на кораба, с навито платно. Тясното пространство, отделящо гребците един от друг, цялото беше претъпкано с делви и вързопи.

Кин се насочи към рижавия човек на носа, пикира, плъзна се по вълните и изскочи точно пред смаяното му лице. Надяна примката на живописния корабен нос и подвикна на Силвър. Кабелът изскочи от водата и я окъпа в пръски.

— Стегни ги да гребат! — заръкомаха отчаяно Кин. — Към острова! — настоя тя, като сочеше нататък с драматичен жест.

Рижият се облещи срещу нея, после срещу острова, срещу изтегнатия кабел и криволичещата диря, която оставяше корабът подире си, откакто Силвър се бе напънала да тегли. После се метна на палубата и се разкряска на смутените гребци. Един от тях се изправи и почна да се кара с него. Рижият награби един прът от палубата и го тресна здравата, после се метна на мястото му и захвана да гребе.

Кин се юрна нагоре в небето и погледна кораба — вече оставяше зад себе си диря като същински вапор. После изравни курса си и се насочи обратно към острова.

Гористите брегове преминаха далеч под нея и тя се заозърта в мъгливото синьо небе отвъд водопада.

Намери каквото търсеше. Малко бяло петънце се рееше там и се отдалечаваше все повече. Тя пикира и чу леко „Пуфф!“, щом полето на колана прие нова защитна форма около нея.

Моторът на колана на Силвър виеше. Коланите на скафандрите можеха да вдигат нагоре онзи, който ги управляваше, преодолявайки притегляне, десет пъти по-силно от земното, но Силвър тежеше близо двеста и трийсет кила. И в края на кабела се натрупваше доста теглителна сила.

Кин погледна надолу. Ивица от повалени дървета преминаваше през острова като превръзка. Дървото, което бяха използвали за котва, в крайна сметка не беше издаянило. Сега кабелът бе увит около самия зъбер.