Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Не, по дяволите! — казах аз. — Няма да стигна достатъчно далеч, докато всички ние не стигнем до флотската болница в Хямптън Роудс. Работата е съвсем проста, Карерас. Като стигне на няколко мили от нас по радарния екран, почнете да изстрелвате сигнали за бедствие. Същевременно — сега по-добре можете да го уредите — вашите подставени радисти на „Тикондерога“ да пратят известие до капитана, че са уловили сигнали SOS от „Кампари“. Като приближи, пратете известие, че сте пукнали плочи в машинното отделение по време на урагана, за който той не може да не е чул. — Усмихнах се горчиво. — Последното поне е вярно. Като спре до вас и вие свалите брезентите от оръдията си… е, в ръцете ви е. Не може и няма да посмее да прави опити за измъкване.

Той се взираше в мен, без да ме вижда, после кимна леко.

— Предполагам, че е излишно да ви убеждавам да станете… хм… лейтенант, Картър?

— Само ме прехвърлете на „Тикондерога“, Карерас С това достатъчно ще ми се отблагодарите.

— Това ще бъде сторено. — Той погледна часовника си. — След по-малко от три часа шестима души от вашия екипаж ще бъдат тук с носилки да пренесат капитан Булен, боцмана и вас на „Тикондерога“.

Излезе си. Огледах лазарета: всички бяха тук — капитан Булен и Макдоналд в леглата си, Сюзън и Марстън до вратата на диспансера — и двамата увити в одеяла. Всички ме гледаха. Изражението на лицата им беше наистина много особено, казано най-меко.

Мълчанието продължи ненужно дълго време, после Булен заговори бавно и твърдо:

— Карерас извърши един акт на пиратство. Готви се да извърши и втори. Правейки това, той се обявява за враг на кралицата и родината ни. Ще бъдеш обвинен в помагане и улесняване на врага, пряко отговорен за загубата на сто и петдесет милиона долара в златни кюлчета. Ще взема показания от присъствуващите тук свидетели веднага щом се качим на „Тикондерога“. — Не можех да виня стареца, той все още вярваше в обещанието на Карерас за бъдещата ни безопасност. В неговите очи аз просто дяволски улеснявах задачата на Карерас. Но сега не беше време да го просвещавам.

— О, хайде — казах аз, — това е прекалено, нали? Помагане, съдействие, съучастничество, ако ви харесва, но цялата тази работа за предателство…

— Защо го сторихте? — поклати глава удивена Сюзън Биърсфорд. — О, защо го сторихте? Да му помагате по този начин, за да спасите собствения си врат. — Не беше време да осветлявам и нея. Нито тя, нито Булен биха могли като артисти да изиграят ролите си на сутринта, ако знаеха цялата истина.

— И тава е малко силно казано — възразих аз. — Само преди няколко часа никой от вас не желаеше да се махне от „Кампари“. А сега, когато…

— Не исках да става по този начин! Досега не знаех, че има голяма вероятност „Тикондерога“ да се измъкне.

— Не бих го повярвал, Джон — заяви драматично доктор Марстън. — Просто не бих го повярвал.

— Лесно ви е на всички да говорите — казах аз. — Всички си имате семейства. Аз имам само себе си. Можете ли да ме обвините, че искам да се погрижа за всичко, което имам?

Никой не оспори тези ми шедьоври на логична аргументация. Погледнах ги един по един и те извърнаха главя — Сюзън, Марстън и Булен, — без да се грижат да скриват изражението си. А после и Макдоналд също се извърна, но не преди левият му клепач да се спусне в едно бавно намигане.

Отпуснах се в леглото и реших да поспя. Никой не ме запита как съм прекарал тази нощ.

Като се събудих, бях скован, всичко ме болеше и продължавах да треперя. Ала не болката, студът и треската ме измъкнаха от мрачните дълбини на неспокойния сън. Беше шумът, поредица от триене, скърцащи метални сблъсъци, прокънтяващи и разтърсващи „Кампари“ по цялата му дължина, като че ли се удряше в айсберг с всеки свой тласък напред. От бавното, мудно и безжизнено поклащане разбрах, че стабилизаторите не работят. „Кампари“ бе спрял.

— Е, мистър — гласът на Булен беше дрезгаво стъргане. — Планът ти сполучи, дявол те взел. Моите поздравления. „Тикондерога“ е до нас.

— До нас! — потвърди Макдоналд. — Залепен до нас!

— В това време? — Примижах, когато двата кораба се разклатиха заедно върху гребена на една дълбока вълна, и чух резкия, раздиращ скърцащ звук, когато горните метални части се допряха и затъркаха под клатушкащата тежест на сблъсъка. — Ще им падне боята. Този човек е луд.

— Бърза — рече Макдоналд. — Чувам дереккрана отзад. Вече е започнал прехвърлянето на товара.