Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Млъквайте!

— Няма да млъкна! — кресна доктор Марстън. „Метро Голдуин Майер“ спокойно биха могли да сключат с него доживотен контракт. — Аз съм лекар, имам своя лекарски дълг и, за бога, ще си кажа лекарската дума! — За беда, нямаше маса под ръка, иначе той би праснал с юмрук, но и дори без удрянето на юмруци по маса беше много внушителен и Карерас явно се изненада от необузданата ярост на доктор Марстън.

— Старши офицер Картър е много болен — прогърмя Марстън. — Тук не разполагам с условия да лекувам както се следва една пълна фрактура на фемура и резултатът беше неизбежен. Пневмония, сър, пневмония! В двата дроба се е събрала толкова течност вече, че не може да лежи, едва диша. Температура 40°, пулс сто и трийсет, силна треска, постоянно треперене. Оградил съм го с грейки, натъпках го с таблетки, аспирин, бренди — никакъв резултат. Треската просто не спада: в един миг изгаря, в следващия плува в пот. — Прав беше за „потта“, все пак, чувствувах как морската вода от просмуканите превръзки попива в дюшека отдолу. — За бога, Карерас, не виждате ли, че е болен! Оставете го на мира!

— Ще му отнема само един миг, докторе — каза помирително Карерас. Каквито незначителни съмнения да бе имал, те бяха напълно задушени от ролята на Марстън, която би му спечелила „Оскар“. — Виждам, че мистър Картър не е добре. Но това няма да го затрудни особено.

Пресегнах за картата и молива, преди да ми ги е поднесъл. Било поради постоянното треперене, било поради вцепенеността, която сякаш се разпростираше от ранения крак по цялото ми тяло, изчисленията ми продължиха по-дълго от обикновено, а не бяха трудни. Погледнах часовника в лазарета и казах:

— Ще бъдете на мястото малко преди четири часа.

— Казвате, че не можем да го пропуснем, мистър Картър? — Не беше така уверен и спокоен, както изглеждаше. — Дори и в мрака?

— След като радарът работи, не виждам как бихте могли. — Задишах хрипкаво, за да го убедя колко съм зле, и продължих: — Как възнамерявате да спрете „Тикондерога“? — Бях заинтересован колкото него — сближаването и прехвърлянето да се извършат възможно най-гладко. Въртележката в трюма трябваше да експлодира в седем часа: искаше ми се да бъдем колкото се може по-далеч от нея по това Време.

— Една граната под носа и сигнал да спрат! Ако това не помогне — каза замислено той, — още една граната през бака.

— Наистина ме изненадвате, Карерас — казах бавно аз.

— Изненадвам ви? Как така?

— Човек положил такива безкрайни усилия — и трябва да го призная — показал такова изключително планиране, да развали всичко с едно такова повърхностно рисковано действие накрая. Аз съм не по-малко заинтересован от вас да бъде спрян „Форт Тикондерога“. Пет пари не давам за чуждото злато. Зная, че за мен, капитан Булен и боцмана е задължително да получим незабавно първокласна медицинска помощ. Искам да видя всички пасажери и членове на екипажа прехвърлени в безопасност. И най-сетне…

— Да продължете — прекъсна ме хладно той.

— Правилно. Вие го пресрещате в пет часа. При сегашното състояние на времето тогава ще бъде здрач — достатъчно светло, за да може капитанът на „Тикондерога“ да види приближаването ви. Като види, че го пресреща друг съд — при възможност да използува целия океан за да го отмине — веднага ще се усъмни. В края на краищата той знае, че носи цяло златно съкровище. Ще завие и ще побегне. В полумрака, при слабата видимост, шансовете да улучите една малка цел, бягаща от вас, са незначителни. Оръдието-играчка, което ми казаха, че сте инсталирали на бака и без тези не би постигнало нищо.

— Никой не може да нарече оръдието, което съм инсталирал играчка, мистър Картър. — Но въпреки спокойното си изражение, той мислеше усилено. — То е почти равностойно на оръдие с калибър 3.7.

— И какво от това? Ще трябва да направите широк обход и докато завивате, „Тикондерога“ ще се отдалечи още повече от вас. Поради вече казаните причини почти сигурно е, че ще го изпуснете. Тогава, как предполагате, че ще го спрете? Не можете да спрете един 14 000-тонен товарен кораб само като му размахате няколко автомата.

— Няма да се стигне до това. Всяко нещо крие елемент на несигурност, но ние няма да се провалим.

— Елементът на несигурност е излишен, Карерас.

— Така ли? Какво предлагате да се направи?

— Мисля, че дотук е достатъчно! — Капитан Булен изрече това с тежкия си дрезгав глас и цялата властна тежест като комодор на „Блу Мейл“. — Да обработваш карти под заплаха е едно нещо и съвсем друго е доброволно да помагаш при осъществяване на престъпни планове. Изслушах всичко. Не стигаш ли много далеч, мистър?