Алистър Маклейн - Златното рандеву

Щом радистът напуснеше кабината, ако влезех незабелязан, ако успеех необезпокояван да изпратя известието, колко време ми трябваше да се завърна в лазарета? Десет минути, не повече от десет минути, да речем седем-осем минути да стигна неоткрит до лявата страна отзад, където бях оставил трите въжета, вързани за парапета, да превържа едно за себе си, да грабна другото, да дам сигнал на боцмана, да се спусна във водата и да измина гмуркащия обратен път до лазарета. Десет минути? Осем? Знаех, че никога не бих успял за два пъти повече време, ако пътуването ми от лазарета до задната палуба можеше да бъде критерий: въпреки течението обратният път щеше да бъде двойно по-труден, а първото пътуване едва ли не беше моят край. Осем минути? Вероятността беше никога повече да не се завърна.

Или радистът? Можех да убия радиста, когато напуска кабината. Бях достатъчно отчаян да опитам всичко и достатъчно обезумял да търся минималната възможност за успех. Дори и сред патрулиращите наоколо стражи. Така Карерас нямаше да получи известието. Но щеше да го очаква, о, да, щеше да го очаква. Щеше да гори от нетърпение за последна проверка и ако то не дойдеше до десет минути, той щеше да изпрати някого да провери и когато този някой откриеше, че радистът е мъртъв или го няма, яростта на отмъщението щеше да избухне. Тичащи насам-натам войници, целият кораб в светлини, всеки възможен източник на неприятност проверяван, включително и лазарета. И Макдоналд ще бъде там. С оръжието си.

Имаше един начин. Това беше начин, предлагащ малка надежда за успех, но с риск да бъда принуден да оставя тези три уличаващи ме въжета на парапета. Поне той не носеше със себе си вероятността за безусловен Провал. Приклекнах, опипах навитото въже и го отрязах с ножа. Единият край на въжето вързах за кръста си с моряшки възел, останалите двайсетина метра навих около кръста, като затъкнах края. Бръкнах и открих ключа за радиокабината, който бях взел от мъртвия Карлос. Излязох на дъжда и мрака и зачаках.

Измина една минута, не повече, после радистът излезе, заключи вратата след себе си и се запъти към стълбището за мостика. Трийсет секунди след това аз бях на мястото, което той бе освободил, загледан в шифъра за повикване на „Тикондерога“.

Не направих опит да скривам присъствието си, като изгася светлината. Това също би събудило подозрение и много скоро всеки минаващ часови би се усъмнил защо предаването или приемането на морзовите сигнали се извършва на тъмно.

На два пъти изчуках повикване на „Тикондерога“ и при втория получих потвърждение. Един от подставените радисти на Карерас работеше на „Тикондерога“ сериозно. Не можех да очаквам нищо друго.

Беше кратко известие, ускорено от самия увод:

„НАЙ-ПЪРВО ПРЕДИМСТВО СПЕШНО НЕЗАБАВНО ПОВТАРЯМ НЕЗАБАВНО НА ВНИМАНИЕТО НА КАПИТАНА НА «ФОРД ТИКОНДЕРОГА».“

Пратих известието и си позволих да го подпиша:

„ОТ КАБИНЕТА НА МИНИСТЪРА НА ТРАНСПОРТА ОТ СТРАНА НА ВИЦЕАДМИРАЛ РИЧАРД ХОДСЪН ДИРЕКТОР ЗА ФЛОТСКИТЕ ОПЕРАЦИИ.“

Загасих светлината, отворих вратата и надзърнах предпазливо. Нямаше любопитни слушателя или поне никакъв не се виждаше. Върнах се, заключих катинара и хвърлих ключа в морето.

След трийсет секунди бях на лявата страна на борда, оглеждайки се внимателно, доколкото можех в мрака и проливния дъжд, за разстоянието между мен и предната мачта. Десетина метра, прецених най-после, а разстоянието между нея и задната, до прозореца над мен, прецених на почти още толкова. Ако не грешах, сега се намирах точно над прозореца: лазаретът вероятно беше точно тук. Грешах ли… е, дано да съм прав.

Проверих възела около кръста си, прокарах другия край на въжето около подходящ лост на висилката за спасителна лодка и го оставих да виси през борда. Тъкмо се канех да започна спускането, когато въжето под мен плесна мокро по борда на кораба и се изпъна. Някой го беше уловил и го беше дръпнал.

Паниката ме завладя, но инстинктът за самосъхранение още действаше независимо от разума ми. Метнах ръка около висилката и я блокирах към лоста на другата ръка. Всеки, който би пожелал да ме издърпа през борда, трябваше да дърпа висилката и спасителната лодка с мен. Но докато това напрежение оставаше на въжето, не можех да избягам, не можех да си освободя едната ръка, за да развържа моряшкия възел или да се добера до сгъваемия нож.

Напрежението спадна. Опипах за възела и спрях, когато въжето пак се изпъна. Обаче напрежението беше само краткотрайно, не теглене, а дръпване. Четири пъти, в бърза последователност. Ако не се чувствах вече премного изтощен, трябваше да изпитам облекчение. Четири пъти. Предварително уговореният сигнал с Макдоналд, с който да му покажа, че се връщам, трябваше да зная, че Макдоналд е бдял всяка секунда, докато ме е нямало. Вероятно бе видял, чул или почувствал люлеещото се край прозореца въже и е предположил, че съм аз. Спуснах се по въжето като човек отново роден, спрях внезапно, когато една здрава ръка ме улови за глезена и след пет секунди бях на твърда земя в лазарета.