Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Докъде мислите, че ще стигнете за петнайсет секунди? — му казах аз. Не зная защо го казах, просто съзнавах, че съм го казал, очите и умът ми бяха само в лежащата ракета, а лицето ми вероятно изразяваше всички вълнения, отразени в същото време и върху лицето на доктор Керолайн. И той се взираше. Това беше безумие, но в момента и двамата си бяхме изгубили разума. Да се взираш във Въртележката, за да видиш какво ще стане, като че ли можеше да се види нещо; нито очите, нито ушите, нито умът биха имали и най-малката възможност на света да регистрират нещо, преди ослепителния ядрен пламък да ни затрие, да ни изпари, да взриви „Кампари“ в небитието.

Десет секунди минаха. Дванайсет. Петнайсет. Двайсет. Половин минута. Отпуснах измъчените си дробове — не бях поемал дъх през цялото това време — освободих Керолайн и стълбата.

— Е — казах аз, — докъде щяхте да стигнете? Доктор Керолайн се свлече бавно по двете стъпала към трюма, откъсна погледа си от ракетата, изгледа ме продължително с несъзнаващи очи и се усмихна.

— Знаете ли, мистър Картър, изобщо не ми мина през ума. — Гласът му се стабилизира и усмивката не беше на луд човек. Доктор Керолайн е знаел, че ще умре, а не беше умрял и нищо вече не можеше да бъде толкова лошо. Той бе открил, че долината на страха не се спуска вечно все по-надолу; все някъде има дъно и тогава пак започваш да се изкачваш.

— Първо сграбчихте макарата, след това автоматичната блокировка — му казах укорително аз. Кой можеше да ме упрекне, че съм лекомислен? — Сега обратното. Трябва да запомните.

Има неща, за които е невъзможно да се извинявате, затова той не се и опита. Каза разкаяно:

— Боя се, че от мен никога няма да стане моряк. Но сега поне знаем, че блокиращата пружина на прекъсвача не е чак толкова слаба, колкото се страхувахме, че е. — Усмихна се уморено. — Мистър Картър, мисля, че бих изпушил една цигара.

— Аз също — казах. След това беше лесно — е, сравнително лесно. Продължавахме да се отнасяме към Въртележката с най-голямо уважение — удареше ли се в някой друг ъгъл, можеше наистина да избухне, — но не с преувеличено уважение чак до степен на ужас. Изтеглихме я върху брезентите в другия край на трюма, пренесохме макарата при съответната стълба в лявата страна, подредихме две парчета брезент и одеялата от ковчега за легло на Въртележката между преградата и параходната стена, вдигнахме с макарата ракетата над преградата без акробациите, придружили първото прехвърляне, и я покрихме напълно с брезентите, върху които я бяхме влачили по пода.

— На сигурно ли е тук? — попита доктор Керолайн. Изглежда си бе възвърнал състоянието, което бих сметнал за нормално, с изключение на ускореното дишане и студената пот по веждите и лицето му.

— Никога няма да я видят. Никога няма дори да помислят да погледнат тук. Пък и защо ли?

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Възможно най-бързо да се махна оттук. Достатъчно съм си играл с щастието. Но първо ковчега — трябва да тежи, за да компенсира липсата на Въртележката и пак да се завие капакът.

— И после къде ще вървим?

— Вие няма да ходите никъде. Оставате тук. Обясних му защо трябваше да остане, ала съвсем не му се хареса. Обясних му по-подробно, изтъкнах му внимателно, така че да ме разбере, че единственият му шанс да оцелее е да остане тук, и той го разбра. И в крайна сметка страхът от сигурна смърт успя да спре съвсем разбираемата и почти истерична паника, която моето предложение бе предизвикала. А след онези петнайсет секунди, когато очаквахме избухването на Въртележката, нищо вече не можеше да изглежда тъй ужасяващо.

Пет минути по-късно затегнах капака на ковчега за последен път, мушнах отвертката в джоба си и напуснах трюма.

Стори ми се, че вятърът е стихнал малко; дъждът междувременно несъмнено се бе усилил, дори в гробния мрак на нощта можех да видя белотата на обутите ми в чорапи крака, когато тежките, гонени от вятъра капки се удряха в желязната палуба и отскачаха до глезените.

Използвах времето да осигуря пътя си напред. Нямаше вече прибързаност и след като най-лошото бе вече отминало, не възнамерявах да унищожа всичко и всички ни с необмислена припряност. Бях една черна сянка в една от най-тъмните нощи и никой призрак не би могъл да бъде и наполовина толкова тих. Веднъж една патрулна двойка мина покрай мен на път към задния край, веднъж аз минах покрай друга, сгушена безславно на завет в палуба „А“, за да се скрие поне за малко от студения дъжд. Никоя двойка не ме видя, нито дори заподозря присъствието ми, както и би трябвало да бъде. Кучето никога не хваща заека, защото самото нахранване е по-малко важно от живота.