Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Бихте ли ми го повторили? Той повтори.

— Страшно съжалявам, Картър, но това е. Въртележката не може да се обезвреди без ключа. А ключът е у Карерас. Помислих за всички възможни решения и веднага разбрах, че са невъзможни. Знаех какво трябва да се направи сега, единственото нещо, което можеше да се направи. Казах уморено:

— Знаете ли, доктор Керолайн, че току-що обрекохте четиридесет души на сигурна смърт?

— Аз ли съм го сторил?

— Добре де, Карерас. Като слага този ключ в джоба си, той обрича себе си и всички свои хора на смърт тъй сигурно, както човек, който дърпа шалтера на електрическия стол. Но какво ли съм се разтревожил? Смъртта е единственото сигурно и трайно лечение за пасмина като Карерас и съдружниците му. Колкото до лорд Декстер, той плува в пари. Винаги може да си купи друг „Кампари“.

— За какво говорите, мистър Картър? — Имаше опасение по лицето му, докато ме гледаше, повече от опасение — страх. — Добре ли се чувствате, мистър Картър?

— Разбира се, че съм добре — казах сприхаво аз. — Всеки задава все този глупав въпрос. — Наведох се, вдигнах въжения клуп и ръчната лебедка, които бях взел от склада на боцмана, после се изправих уморено на крака. — Елате, докторе, помогнете ми с това.

— С кое да ви помогна? — Знаеше дяволски добре какво имам предвид, но страхът в ума му не му позволяваше да го повярва.

— Въртележката, разбира се — казах нетърпеливо аз.

— Искам да я пренесем от лявата страна и да я скрием в брезентите зад преградата.

— Луд ли сте? — промълви той. — Съвсем ли сте полудели? Чухте ли ме какво ви казах? Ще я дигнете от ковчега с какво? Едно малко подхлъзване, най-лекото сътресение…

— Ще ми помогнете ли?

Той поклати глава, потръпна и се обърна. Закачих лебедката за едно стъпало над главата си, издърпах долини блок, докато увисна точно над Въртележката, вдигнах клупа и минах към опашката на ракетата. Навеждах се, когато чух бързи стъпки зад мен и две ръце се сключиха около тялото ми, ръце, изпълнени с цялата сила на страха и отчаянието. Направих бърз опит да се освободя, но беше невъзможно. Опитах да му стъпя на краката, но успях само да Си натъртя петата; забравих, че съм без обувки.

— Пуснете ме! — казах яростно аз. — Какво мислите, че правите, дявол ви взел?

— Няма да ви позволя! Няма да ви позволя! — Задъхваше се, гласът му беше дрезгав и отчаян. — Няма да позволя да ни избиете.

Има хора, с които при известни ситуации не може да се спори. Случаят беше такъв, Керолайн беше от тези хора. Извих се, тласнах се назад с цялата си сила на здравия си крак и го чух да изпъшква, когато гърбът му се удари силно в страната на кораба. Моментално разхлабване на прегръдката, дръпване и се освободих. Вдигнах огромното шило и му го показах на светлината на фенерчето.

— Не искам да използвам това — му казах спокойно. — Но следващия път ще го сторя. Обещавам. Не можете ли да престанете с треперенето и да разберете, че се опитвам да спася всички ни от гибел? Не съзнавате ли, че всеки миг някой би могъл да мине горе, да види отвързания брезент и да реши да провери?

Той стоеше притиснат към металната стена, загледан в пода. Не каза нищо. Обърнах се, взех фенерчето в зъбите си, поставих клупа на ръба на ковчега и се наведох да вдигна опашката на Въртележката. Или поне се опитах да я вдигна. Тежеше цял тон. Поне тъй ми се стори. Успях да я повдигна десетина сантиметра и не виждах как ще я задържа, макар и две секунди, когато чух стъпки и някакво стенание зад мен. Изпънах се, подготвих се за следващото нападение, после бавно се отпуснах, когато доктор Керолайн застана до мен, наведе се и плъзна клупа около опашката на Въртележката. Заедно успяхме да преместим клупа почти до средата на ракетата. Никой от нас не проговори. Въртях макарата, докато се изпъна. Доктор Керолайн каза дрезгаво:

— Няма да се вдигне. Това тънко въже…

— Изпитано е с петстотин килограма. — Дръпнах още малко и опашката почна да се вдига. Клупът не беше в средата. Пак отпуснах, регулирах клупа и следващия път Въртележката се вдигна по цялата си дължина. Като се вдигна десетина сантиметра над ватата и одеялата, блокирах макарата. Пак си избърсах челото. В този трюм беше по-задушно от когато и да било.

— Как ще я пренесем на другата страна? — Гласът на Керолайн се губеше в тръпки, беше равен и без модулации, глас на човек, покорен от мрачната невъзвратимост на един кошмар.

— Ще я пренесем. Двамата ще се справим.

— Да я пренесем? Но тя тежи сто и трийсет килограма.