Алистър Маклейн - Златното рандеву

Логиката казваше, че ще го сторят на горната палуба. Карерас трябваше да използва „Кампари“ още няколко дни, нему трябваше един мъртвец долу в трюма и нямаше смисъл да го застрелва долу, а после да го измъква горе, когато той можеше сам да се качи. Така бих разсъждавал на мястото на Карерас.

Така разсъди и той. Керолайн затегна последния винт, остави отвертката и се изправи. Мярна ми се лицето му — бяло, изопнато, с присвито око. Радистът каза: — Сеньор Карерас?

Карерас се изправи, обърна се, погледна първо него, после Керолайн и кимна.

— Отведи го в каютата му, Карлос. После докладвай тук.

Бързо се дръпнах назад, когато един фенер светна право на горе от трюма, Карлос вече се катереше по стълбата. Господи, не бих си помислил за такава явна възможност! За миг се паникьосах, мислите и действията ми се парализираха. Изведнъж и аз не разбрах как изградих в ума си картината как да се справя с назначения палач на Керолайн, без да породя съмнение. Ако на радиста Карлос бяха наредили да повали неподозиращия Керолайн по пътя им напред и после да го отнесе в радиокабината, то аз можех да го ликвидирам и можеха да минат часове, преди Карерас да се усъмни. Но това, което беше казал сега, всъщност означаваше: „Изведи го горе, блъсни го през борда и ми докладвай веднага, щом свършиш!“

Видях как бие наклонен дъжд пред клатушкащия се фенер, когато Карлос се покатери бързо по стълбата. Като стигна върха, аз бях от другата страна на люковата преграда, легнал на палубата.

Внимателно надзърнах с едно око над преградата. Карлос се беше изправил на палубата, насочил лъча на фенера към трюма. Видях да се появява бялата глава на доктор Керолайн, видях Карлос да се дръпва на няколко крачки, после Керолайн се изкачи горе — висока прегърбена фигура, загръщаща яката си срещу студения порив на вятъра. Чух, ала не успях да разбера, бърза, рязка заповед, после тръгнаха по диагонал, доктор Керолайн напред и Карлос, с фенера отзад, по посока на стълбата за палуба „В“.

Изправих се на крака и застанах неподвижен. В крайна сметка, дали пак в каютата го отвеждаше Карлос? Сгрешил ли бях? Да не би…

Не завърших мисълта си. Затичах подир тях колкото се може по-бързо и колкото по-тихо позволяваше скованият ми крак. Разбира се, Карлос го водеше към стълбището, ако беше тръгнал направо към перилата, Керолайн веднага би разбрал какво го очаква, би се обърнал и хвърлил към Карлос с цялата фанатична свирепост на човек, който знае, че ще умре.

Пет секунди, само пет секунди изтекоха, откак се бях затичал, докато ги настигнах. Пет секунди, съвсем малко, за да размисля върху самоубийствената опасност, пред която се възправях, съвсем малко, за да помисля какво би станало, ако Карлос завъртеше фенера си, ако някой от тримата пазачи би съгледал тази малка процесия, ако Карерас или неговият помощник в трюма би надникнал от преградата на трюма да види как се изпълнява задачата по ликвидирането, съвсем малко време да пресметна какво да правя, когато се изравних с Карлос.

И неми се даде време да пресмятам. Бях само на около метър встрани, когато на фона на светлината от фенера видях Карлос как с хватката си взе автомата, улови го за цевта и го вдигна високо над главата си. Беше стигнал до най-високата точка и тъкмо потегляше надолу, когато върхът на тежкото шило го улучи в тила с целия ми гняв и сила зад него. Чух нещо да изпуква, улових автомата от вече безчувствената му ръка, преди да падне на палубата, и посегнах за фенера. Не успях, фенерът падна на палубата с приглушен трясък, претърколи се няколко пъти и спря с насочен през борда на кораба лъч. Самият Карлос се строполи тежко напред, бутна доктор Керолайн, двамата паднаха срещу най-долното стъпало на стълбата.

— Тихо! — прошепнах му настоятелно аз. — Тихо, ако искате да живеете. — Хвърлих се към фенера, заопипвах отчаяно за ключа, не можах да го намеря, залепих лупата на палтото си да скрия лъча, накрая намерих ключа и изгасих фенера.

— Какво, за бога…

— Тихо! — намерих спусъка на автомата и застанах прикован, загледан назад в мрака, в посока на трюма и оръдието, напрягайки се да пробия мрака, заслушан, сякаш животът ми зависеше от това. Което беше вярно. Изчаках десет секунди. Нищо! Трябваше да се раздвижа, не можех да си позволя още десет секунди чакане. Трийсет секунди бяха повече от достатъчни за Карлос да ликвидира доктор Керолайн; няколко секунди след това Карерас щеше да започне да се чуди какво ли е станало с това негово вярно куче.