Алистър Маклейн - Златното рандеву

Оставих ги, заобиколих люка и тръгнах към склада на боцмана. Заопипвах в мрака и намерих каквото търсех: едно тежко шило за разплитане. С него в ръка и ножа на Макдоналд в другата продължих нататък.

Каютата на доктор Керолайн беше в мрак. Бях напълно сигурен, че няма пердета на прозореца, но оставих фенерчето където си беше. Сюзън бе казала, че хората на Карерас сноват тази вечер по палубата; рискът не си заслужаваше. И ако доктор Керолайн не беше вече в трюм N 4, вероятно би могъл да се намира само на едно друго място — в леглото си, със завързани ръце и крака.

Изкачих се на следващата палуба и се олюлях край радиокабината. Дъхът и пулсът ми се бяха вече нормализирали, треперенето бе затихнало и чувствах как силите бавно прииждат пак към ръцете и раменете ми. Освен постоянната тъпа болка във врата, където специалистът с пясъчната торба и Тони Карерас ме бяха обработили, единствената болка, която изпитвах, беше едно остро пламтене в лявото бедро, където солената вода бе попаднала в откритите рани. Без упойката като нищо щях да заиграя индиански боен танц. На един крак, разбира се.

Радиокабината беше в мрак. Доближих се до вратата, напрягайки се да чуя и най-лекия шум отвътре. Тъкмо пресегнах леко с ръка към дръжката и едва не получих сърдечен удар. Телефонът бе иззвънял с рязък металически звук на не повече от петнадесет сантиметра от ухото, което бях долепил плътно до вратата. Това ме разтърси за цели пет секунди, после бързо притичах с босите си крака под прикритието на една от спасителните лодки.

Долових смътното мънкане на някого по телефона, видях радиокабината да светва, вратата се отвори и един мъж излезе навън. Преди да загаси светлината, забелязах две неща: видях го да изважда ключ от джоба на панталона си и го видях кой е — артистът с автомата, който бе убил Тони Уилсън и бе покосил останалите от нас. Ако трябваше да разчистя още някоя сметка тази вечер, мрачно се надявах да бъде именно с този човек.

Той затвори вратата, заключи я и слезе по стълбата долу по палуба „А“. Последвах го до горния край на стълбата и останах там. На долния край стоеше друг човек със запален фенер, точно пред каютата на доктор Керолайн и в светлинното отражение на каютната преграда. Видях кой е. Самият Карерас Наблизо имаше и други двама души, ала не разпознах никого от тях. Бях абсолютно сигурен, че единият е доктор Керолайн. Радистът се присъедини към тях и четиримата тръгнаха назад. Дори не си помислих да вървя след тях. Знаех къде отиват.

Десет минути. Това беше подробността, която бяха споменали в известията след изчезването на Въртележката. Имаше само двама души, които можеха да заредят Въртележката и това не можеше да стане за по-малко от десет минути. Смътно се зачудих дали Керолайн знае, че му остават само десет минути живот. Толкова беше и времето ми да свърша това, което трябваше. Не беше много.

Слязох по стълбата, докато светлината от фенера на Карерас още се виждаше. На три четвърти от пътя, три стъпала по-долу, замръзнах неподвижно. Двама души — в проливния дъжд черните им разлати сенки едва се различаваха, но знаех, че са двама поради заглушения им говор — приближаваха подножието на стълбата. Въоръжени мъже, трябваше да са въоръжени, почти сигурно с Познатите автомати, които изглежда бяха стандартното въоръжение сред доверениците на генералисимуса.

Бяха в подножието на стълбата, чувствах болката в ръцете си от напрежението да стискам шилото и отворения нож, после те внезапно завиха надясно покрай стълбата. Можех само с едно протягане на ръката да докосна и двамата. Сега ги виждах почти съвсем ясно, достатъчно ясно, за да установя, че и двамата са с бради. Ако не носех черната качулка и маска, не можеше да не видят белия отблясък на лицето ми. Как не забелязаха фигурата ми, застанала на третото стъпало, така и не можах да си обясня: единствената причина, която можах да измисля, беше, че и Двамата бяха с наведени глави срещу леещия се дъжд.

След секунда бях в централния коридор иа апартаментите „А“. Не показах главата си предварително през външната врата, за да видя дали теренът е чист — след последното отърваване чувствах, че всичко е без значение, просто влязох вътре. Коридорът беше празен.

Първата врата вдясно, срещу тази на Керолайн, беше входът за апартамента на Карерас. Опитах вратата. Беше заключена. Тръгнах по коридора към каютата на мъртвия стюард Бенсън, надявайки се, че луксозният килим под краката ми ще попие леещата се от мен вода. Уайт, наследникът на Бенсън, би припаднал, ако видеше какви поразии върша.