Алистър Маклейн - Златното рандеву

Беше убедил дори и мен. И аз повярвах, че всичко ще се оправи, докато не се сетих на кого разчита той. На мен. Дадох на Сюзън носната си кърпа и казах:

— Идете и разкажете на Арчи за онази работа.

— Няма да заложите живота си за онова нещо? — Ужас бе изписан по лицето на Сюзън, паника в гласа и, докато ме наблюдаваше как превързвам едно въже на кръста си. — О, но то е не по-дебело от кутрето ми. — Не можех да я виня: тънкото тринишково въже, не по-дебело от обикновен канап, едва ли можеше да вдъхва доверие у някого. Дори и у мен, макар че знаех качествата му.

— Това е найлон, мис — и обясни успокояващо Макдоналд. — Самите алпинисти в Хималаите го използват — а не мислете, че те биха поверили живота си на нещо, в което не са дяволски сигурни! Можете да закачите един голям автомобил на края му и то пак няма да се скъса. — Сюзън му отправи поглед, който казваше: „Лесно ви е да говорите така, след като не вашият живот е зависим от него“, но прехапа устни и не каза нищо. Беше точно полунощ. Ако бях разчел правилно деленията по часовниковия циферблат на Въртележката, шест часа беше максималният интервал за забавено действие, който можеше да се настрои. Ако приемем, че Карерас осъществяваше рандевуто точно навреме, в пет часа сутринта, щеше да разполага само с един час да се измъкне: така че Въртележката трябваше да се зареди чак след полунощ.

Всичко беше готово. Вратата на лазарета беше внимателно заключена отвътре с ключа, който бях взел от Тони Карерас, така че никой от двамата пазачи не можеше да нахълта неочаквано. Но дори ако се усъмняха в нещо и изкъртеха вратата, Макдоналд имаше оръжие.

Самият Макдоналд сега седеше на края на леглото ми, до прозореца. Марстън и аз почти го бяхме пренесли от леглото му. Левият му крак беше съвсем безпомощен — и на него, и на мен доктор Марстън бе поставил инжекция да умъртви болката, като моята беше двойно по-силна от предишната нощ, — но Макдоналд нямаше да бъде принуден да използва крака си тази нощ, само ръцете и раменете, а те бяха в ред. И бяха най-силните ръце на „Кампари“. Имах чувството, че щях да се нуждая от цялата им здравина. Само Макдоналд знаеше намеренията ми за тази нощ. Само Макдоналд знаеше, че възнамерявам да се върна по същия път. Другите вярваха в самоубийствения ми проект да нападна мостика, вярваха, че ако успея, ще се върна през вратата на лазарета. Всъщност изобщо не вярваха, че ще се върна. Атмосферата съвсем не беше празнична.

Булен се беше събудил и лежеше по гръб с мрачно лице.

Бях облечен в същия вечерен костюм, който носех предишната нощ. Той беше все още влажен, с петна от кръв. Нямах обувки. Сгъваемият нож беше в единия ми джоб, увитото в мушама фенерче в другия, маската на лицето, качулката на главата. Кракът ме болеше, чувствах се като човек след продължително боледуване от грип и треската още изгаряше кръвта ми, но бях подготвен както следва.

— Светлината — казах на Марстън.

Щракна ключ и лазаретът потъна в пълен мрак. Дръпнах пердетата, смъкнах прозореца и го закрепих на резето. Показах глава навън.

Валеше непрекъснато. Силен, студен проливен дъжд откъм северозапад, който биеше по прозореца право в леглото. Небето беше черно и беззвездно. „Кампари“ продължаваше да се люлее и върти, но това бе нищо в сравнение с миналата нощ. Вземаше около дванайсет възли. Извих врат и се взрях напред и нагоре. Никой. Показах се колкото можах и огледах напред и назад. Ако тази нощ на „Кампари“ светеше някаква лампа, не можах да я съгледам.

Влязох вътре, наведох се, вдигнах едно кълбо найлоново въже, проверих дали то е същото, което бе вързано за желязното легло, и го хвърлих в дъжда и мрака. Проверих за последен път вързаното на кръста ми въже — това, което боцманът държеше в ръцете си — и казах:

— Тръгвам. — Като прощална реч, може би бих могъл да импровизирам и по-добре, но само това можах да измисля в момента.

— На добър час, момчето ми! — каза капитан Булен. Би изрекъл много повече, ако знаеше точно какво съм си наумил. Марстън каза нещо, което не чух. Сюзън не каза абсолютно нищо. Закуцуках към прозореца, стараейки се да пазя ранения крак, после се измъкнах навън и увиснах с лакти на рамката. По-скоро усещах, отколкото виждах боцмана на прозореца, готов да отпусне въжето, вързано около кръста ми.

— Арчи — казах му тихо аз, — изиграй ми пак онзи номер. — Как всичко щяло да се оправи.

— Ще се върнете, преди да сме разбрали, че ви няма. Само гледайте да ми върнете ножа.