Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Повече няма да имам полза от който и да е член на екипажа на „Кампари“, да не говорим за пасажерите. — Той се усмихна тънко. — Капитаните Тийч и Блекбърд не са моите идеали, мистър Картър. Иска ми се да бъда запомнен като хуманен пират. Имате думата ми, че всички ще бъдете прехвърлени безопасно и незасегнати. — Последният израз прозвуча вярно и искрено, тъй като беше верен и искрен. Това беше истината, но не цялата, разбира се: щеше да ни остави да бъдем взривени в небитието половин час по-късно.

Към седем часа вечерта Сюзън Биърсфорд се върна и Марстън излезе под охрана да раздаде таблетки и успокои пасажерите в приемния салон, много от които след двадесет и четири часа непрекъснато бурно време, естествено, не се чувстваха особено разположени.

Сюзън изглеждаше уморена и бледа; несъмнено емоционалните и физическите страдания от предната нощ, заедно с болката от счупената и ръка, бяха причина за това, но трябваше за пръв път непринудено да си призная, че изглеждаше извънредно мил, никога преди не бях съзнавал, че кестенявата коса и зелените очи са несравнима комбинация, но вероятно беше така, защото никога преди не бях срещал момиче с кестенява коса и зелени очи.

Беше напрегната, нервна и неспокойна като котка. За разлика от доктор Марстън и мен, не беше се учила в методистко училище.

Дойде за кратко до леглото ми — Булен продължаваше да е под упойка, а Макдоналд или спеше, или дремеше — и седна на един стол. Попитах я как е и как са пасажерите. И тя ме запита как съм. Аз и казах, но тя не ми повярва я внезапно рече:

— Джони, ако всичко се оправи, ще заработите ли на друг кораб?

— Не загрявам.

— Добре — каза тя нетърпеливо, — ако „Кампари“ бъде взривен и ние се измъкнем или се спасим по някакъв друг начин, ще се…

— Разбрах. Предполагам, че да. „Блу Мейл“ има много кораби и се предполага, че аз ще съм главният старши офицер.

— Ще ви хареса ли? Пак да тръгнете по моретата? Беше безсмислен разговор, но тя само си подсвиркваше в мрака. Казах й:

— Струва ми се, че едва ли ще се върна вече по моретата.

— Предаване?

— Отказване. Съвсем различно нещо. Не искам да прекарам остатъка от живота си да угаждам на капризите на богати пасажери. Не включвам семейство Биърсфорд — бащата, майката… или дъщерята.

Тя се усмихна. Тази усмивка и мекотата в зелените и очи ме накараха да изпитам доста странно усещане, което би оказало благотворно въздействие върху болния ми организъм. Затова извърнах глава и продължих: — Доста добър механик съм и имам малко спестени пари. Долу в Кент има един много хубав процъфтяващ гараж, който мога да поема винаги щом пожелая. И Арчи Макдоналд е изключителен механик. Бихме съставили чудесен екип, струва ми се.

— Питахте ли го вече?

— Каква възможност съм имал? — казах отегчено аз. — Само си мислех за това.

— Вие сте доста добри приятели, нали?

— Доста добри? Какво общо има това?

— Нищо, просто нищо. Само е смешно. Ето го боцмана, той никога вече няма да проходи както подобава, никой няма да го нека по море, вероятно няма никаква подходяща професия за сушата — особено с този крак — и изведнъж Старши офицер Картър се уморява от морето и решава…

— Съвсем не е така — прекъснах я аз. — Разбрали сте ме погрешно.

— Може би, може би. Аз не съм много умна, но няма какво да се безпокоите за него, все пак. Днес след обед татко ми каза, че имал добра работа за него.

— О? — Рискувах и пак я погледнах в очите. — Каква работа?

— Магазинер.

— Магазинер? — Разбрах, че не съм успял да скрия разочарованието си, но тъй като не всичко ми изглеждаше сериозно, казах: — Е, много мило от негова страна. Няма нищо лошо да си магазинер, но просто не виждам Арчи Макдоналд като такъв. Особено в Америка.

— Ще ме изслушате ли? — ме запита нежно тя. Мис Биърсфорд и половина!

— Слушам.

— Чухте, че татко строи голяма рафинерия в Западна Шотландия? Бункери, собствени пристанища за приемане на бог знае колко танкери?

— Чух.

— Е, това е мястото. Нефтени складове за пристанището и рафинерията — складове за милиони и милиони долари, казва татко, с бог знае колко хора да се грижат за тях. А вашият приятел отговорник, с къща мечта на разположение.

— Това е съвсем различно предложение. Мисля, че звучи прекрасно, Сюзън, просто вълшебно. Страшно мило от ваша страна.

— Не аз! — възрази тя. Татко.

— Погледнете ме. Кажете го, без да се изчервите.

Погледна ме. Изчерви се. При тези зелени очи въздействието беше поразяващо. Пак помислих за организма си и сведох очи, а после я чух да казва: Л — Татко иска вие да станете началник на новото нефтено пристанище. Така вие и боцманът ще работите пак заедно в крайна сметка. Нали?