Алистър Маклейн - Златното рандеву

Обърнах се и се взрях в нея. Казах бавно:

— Това ли беше работата, която имаше предвид той, когато ми предлагаше да работя при него?

— Разбира се. Но вие дори не му дадохте възможност да ви каже. Мислите, че той се е отказал… ами че той дори не е започнал. Не познавате баща ми. И не можете да твърдите, че аз имам нещо общо с това.

Не и повярвах. Казах:

— Не мога да ви изразя колко… добре, колко съм ви благодарен. Зная и признавам, че това е страхотна възможност. Ако видите пак баща си тази вечер, благодарете му от мое име.

Очите и грееха. Никога преди не съм виждал очите на момиче да греят за мен. Не по този начин.

— Тогава вие ще… вие ще…

— И му кажете… не. — И да му кажа…

— Може би е глупаво да имаш честолюбие. Но все още ми е останало малко. — Не исках гласът ми да прозвучи тъй рязко, просто излезе така. — С каквато работа се заловя, това ще бъде работа, която ще си намеря сам, не купена ми от едно момиче.

Тя ме погледна със замръзнало лице.

— О, Джони — промълви тя с приглушен глас, обърна се и зарови лице във възглавницата, раменете и заподскачаха и захълца така, сякаш сърцето и ще се пръсне.

Почувствах се доста зле. Можех да мина през желязна порта, без да я отворя. Пресегнах, докоснах главата и непохватно и казах:

— Страшно съжалявам, Сюзън. Но само за това, че отхвърлям…

— Не е това, не е това. — Тя поклати глава на възглавницата с глас по-глух от когато и да било. Всичко беше преструвки. Не, не е това, казаното от мен е вярно, но само за няколко минути ние… е, не бяхме тук. Бяхме… бяхме далеч от „Кампари“, беше нещо, което нямаше нищо общо с „Кампари“. Вие… разбирате ме. Помилвах косата и.

— Да, Сюзън, разбирам. — Не знаех за какво ми говори.

— Беше като сън. — Не виждах къде се сбъдва сънят. — В бъдещето. Далеч… далеч от този страшен кораб. После вие разкъсахте съня и се върнахте на този страшен кораб, на „Кампари“. И никой не знае какъв ще бъде краят, освен ние. Мама, татко, всички други Карерас ги е уверил, че животът им ще бъде спасен. — Тя пак се разхълца, после каза между хълцанията: — О, скъпи. Ние само се залъгваме. Всичко е свършено. Всичко! Четиридесет въоръжени мъже дебнат из кораба. Видях ги. Удвоена стража навред — пред вратата са двама. И всяка врата заключена. Няма надежда, няма надежда. Мама, татко, вие и аз, всички — утре всичко ще бъде свършено. Чудеса не стават вече.

— Не всичко е свършено, Сюзън. — От мен никога няма да стане моряк, помислих си уморено аз. Срещна ли човек, умиращ от жажда в Сахара, не бих могъл да го убедя, че водата е полезна за него. — Никога не е свършено. — Ала това не прозвуча по-добре от първия ми опит.

Чух скърцането на пружината и видях Макдоналд облегнат на лакът, повдигнал в почуда и загриженост черните си вежди. Изглежда, че нейният плач го беше събудил.

— Всичко е наред, Арчи — му казах аз. — Малко е разстроена.

— Прощавайте. — Тя се изправи и обърна обляното си в сълзи лице към боцмана. Дишането и преливаше в бързото, прекъснато хълцане, идващо след плача. — Страшно съжалявам. Събудих ви. Но няма надежда, нали, мистър Макдоналд?

— Може и Арчи — каза сериозно боцманът.

— Добре, Арчи. — Тя се опита да му се усмихне през сълзите си. — Аз съм една ужасил страхливка.

— Не прекарвахте ли цял ден при родителите си, без да им споменете за това, което знаете? Що за стряхливост наричате това, мис? — и рече Арчи укорително.

— Не ми отговорихте — каза тя с жаловит укор.

— Аз съм шотландски планинец, мис Биърсфорд — бавно изрече Макдоналд. — Имам дарбата на моите предци, понякога мрачна дарба, и затова искам да бъда без нея от време на време, но си я имам. Мота да видя какво идва утре, или понякога в други ден, не често, но понякога мога. На можете да накарате ясновидството да дойде насила, то си идва само. Много пъти през последните няколко години съм виждал бъдещето и мистър Картър ще ви каже, че никога не съм се излъгал. — За пръв път чувах това, той беше не по-малко красноречив лъжец от мен. — Всичко ще се оправи.

— Така ли мислите, наистина ля мислите така? — Имаше надежда в гласа и в очите и — тази бавна, отмерена реч на Макдоналд, стабилната като скала увереност в тъмните очи, на обруленото от слънцето лице излъчваха доверие, сигурност, непоколебима вяра, която беше най-внушителна. Ето, казах си аз, ето мъж, от когото би станал голям моряк.

— Не мисля, мис Биърсфорд — пак внушителна усмивка. — Зная. Нашите неприятности са към своя край. Направете като мен — заложете последния си цент на мистър Картър.