Алистър Маклейн - Златното рандеву

Нямах много за изкачване — шест метра и щях да бъда горе. Ала едва бях изминал и шейсет сантиметра, когато почнах да съжалявам горчиво, че предната нощ не бях направил възли по въжето. То беше разкиснато и хлъзгаво, трябваше да го стискам с все сила, за да мога да напредвам. А в китките бе останало съвсем малко сила, мускулите на ръцете ми бяха болезнено изтощени от дългото и отчаяно висене на тънкото въже. Раменете ми сякаш ги нямаше. Дори когато напреднех малко, даже когато отслабналите ръце не се плъзнеха надолу, въпреки цялата ми тежест, можех да се изкача с не повече от пет-шест сантиметра. Не повече: толкова можех да постигна с един път.

Разум, инстинкт, логика, благоразумие ми казваха, че не ще мога да се справя, но успях. Последните един-два метра катерене бяха нещо като черен кошмар — издърпвах се пет сантиметра, плъзгах се надолу два, пак продължавах нагоре и все повече приближавах върха. На метър от върха спрях Знаех, че съм съвсем близо до безопасността, но да се катеря повече по това въже беше нещо, което не можех да направя. С разтреперани от напрежението като от малария ръце, с пламтящи в агония рамене издигнах тялото си до нивото на сграбчилите въжето ръце, докато очите ми се изравниха с тях. Дори в този гробовен мрак видях слабо бледия отблясък на кокал четат а на пръстите ми. За секунда останах така, после отчаяно заметнах дясната си ръка нагоре. Пропуснех ли защитната преграда на отвора за изтичане… ала не я пропуснах. Нямах вече сили, никога не бих вече повторил подобно усилие.

Не я пропуснах. Върхът на средния ми пръст се закачи на преградата и се залепи там, после другата ми ръка беше до него. Задрасках отчаяно за най-ниския прът на перилата, трябваше да се добера до него, иначе щях да падна пак в морето. Напипах го, улових го с две ръце, издърпах конвулсивно с двете ръце тялото си надясно, докато десният ми крак улови преградата, достигнах втория прът, достигнах тиковия парапет, полуиздърпах — полуплъзнах тялото си отгоре и се строполих тежко на палубата от другата страна.

Колко време лежах там силно разтреперан с всеки изтощен мускул на тялото си, покашляйки дрезгаво, за да поема дъха, който измъчените ми дробове очакваха, не зная. Може би са били две минути, може да са били десет. Съвсем бавно болката поспадна, дишането ми се поуспокои. Но треперенето все още не спираше. Добре че по палубата не мина някое тригодишно хлапе: можеше да ме изрита през борда, без дори да си вади ръцете от джобовете.

Развързах въжетата от кръста си. Дръпнах найлоновото въже, докато почти го изопнах, после направих три резки, отсечени дръпвания. Минаха две секунди, след което улових три ясно очертани ответни дръпвания. Сега знаеха, че съм пристигнал.

Седях там, поне пет още пет минути, докато ми се възвърнаха част от силите, изправих се и се заклатушках по палубата към трюм №4. Брезентът на десния преден ъгъл си седеше закрепен.

Това означаваше, че долу няма никой.

Изпънах се, огледах се наоколо и се заковах. На четири-пет метра от мен, бях забелязал едно червено огънче. Минаха десет секунди, после то пак се появи. Някой пушеше цигара, нямаше и съмнение.

Плъзнах се в посока към светлината. Все още треперех, но треперенето е безшумно. Умът ми едва ли изобщо работеше, иначе не бих се осмелил, да го сторя. Обаче никой не светна фенерче. Червеният блясък пак се появи и сега можах да установя, че пушачът не стои под дъжда. Беше в конусовидния вход на един брезентов навес, голям брезент, прострян върху някакво огромно тяло. Оръдието, разбира се, оръдието, което Карерас бе монтирал на задната палуба, като брезентът изпълняваше двойна задача — да го пази от дъжда и да го скрива от друг кораб, който евентуално биха срещнали през деня.

Чух шепот. Не пушачът, а други двама бяха приклекнали под прикритието на брезента. Това означаваше трима души. Трима пазачи на оръдието. Карерас явно не рискуваше тук. Но защо чак трима, трима не му бяха нужни? После се досетих. Карерас не бе говорил случайно, когато бе споменал за вероятността от нечестна игра във връзка със смъртта на сина му. Той я подозираше, но хладната му логика му бе казала, че нито екипажът, нито пасажерите на „Кампари“ са отговорни. Ако синът му бе срещнал смъртта насилствено, то тя е могла да дойде само от собствените му хора. Предателят, убил сина му, можеше да нападне пак, можеше да се опита да провали проектите му. И затова трима души на пост заедно. Можеха да се дебнат един-друг!