Алистър Маклейн - Златното рандеву

Бутнах оръжието и фенера към Керолайн. Напипах му ръцете в мрака.

— Дръжте това — му казах тихо.

— Какво… какво е то? — Изтерзан шепот в мрака.

— Канеше се да ви смачка главата. Сега мълчете. Още можете да умрете. Аз съм Картър, Старшият офицер. — Издърпах Карлос от стълбището, където бе притиснал на Керолайн краката, и претърсих джобовете му, колкото се може по-бързо В мрака. Ключът. Ключът от радиокабината. Бях видял да го изважда от десния си джоб, ала вече го нямаше там. Левият! И там го нямаше. Секундите бързо летяха. Отчаяно дръпнах джобовете на военната му блуза и го намерих във втория. Но бях загубил поне двайсет секунди.

— Той… мъртъв ли е? — промълви доктор Керолайн.

— Тревожи ли ви това? Стойте тук. Бутнах ключа на сигурно в един вътрешен джоб, улових бандита за яката и го задърпах по мократа палуба. Беше по-малко от три метра до перилата. Пуснах го, намерих окачената част на тиковия парапет, опипах зацепването, извих парапета на 180° и го върнах в отворено положение. Улових радиста за раменете, отпуснах горната Част на тялото му върху втората преграда и му вдигнах краката. Плясъкът не можеше да се чуе на повече от десет метра. Положително никой в трюма или под брезента, на оръдието не би могъл да чуе нещо.

Изтичах назад при седналия на долните стъпала доктор Керолайн. Може би той просто се подчиняваше на дадената му от мен заповед, но по-вероятно беше премного замаян, за да се движи.

— Бързо — казах му аз. — Дайте ми перуката си.

— Какво? Какво? — Първото ми предположение беше вярна Той беше замаян.

— Перуката ви! — Не е лесно да крещиш шепнешком, но го сторих.

— Моята перука? Но… тя е залепена.

Наведох се напред, забих пръсти в перуката и дръпнах. Вярно, залепена беше! Болезненото му изпъшкване и съпротивата, оказана на ръката ми, показаха, че не лъже; сякаш перуката бе занитена за черепа. Не беше време за полумерки. Запуших с лявата си ръка устата му и дръпнах яростно с дясната. Мида с размера на супник не би могла да окаже по-голяма съпротива, но все пак сполучих. Не зная колко болезнено беше за него, но на мен това ми струваше много: зъбите му едва не се срещнаха през дланта ми.

Автоматът беше още в ръката му. Сграбчих го, завъртях се и се спрях неподвижен. За втори път в една минута съгледах дъжда да пада белезникав през вертикалния лъч на един фенер. Това означаваше само едно: някой се изкачваше по стълбата от дъното на трюма.

С три дълги крачки стигнах борда на кораба, поставих перуката при отворите за отича не, сложих автомата върху вея, изтичах назад до стълбището, изправих доктор Керолайн на крака и го издърпах в склада на боцмана на по-малко от три метра навътре от стълбището. Вратата беше полузатворена, когато Карерас се появи на преградата на трюма, но фенерът му не бе насочен към нас. Притворих тихо вратата, докато остана само една цепнатина.

Карерас бе следван отблизо от друг мъж, също с фенер. И двамата се отправиха веднага към борда на кораба. Видях изведнъж лъча от фенера на Карерас да се заковава на отворения парапет, после чух рязкото възклицание, когато той се наведе напред и се взря в оточните отвори. След миг пак се изправи, оглеждайки оръжието и перуката в ръцете си. Чух го да казва нещо късо и отсечено, повторено няколко пъти. После заговори бързо на своя придружител, ала на испански, така че не го разбрах. След това огледа вътрешността на перуката, посочи нещо с лъча на фенера, поклати глава с нещо като съжаление или по-скоро ожесточена ярост, хвърли перуката през борда и се върна в трюма, отнасяйки автомата със себе си.

— Нашият приятел не изглежда особено щастлив — измърморих аз.

— Той е дявол, дявол! — Гласът на доктор Керолайн трепереше, едва сега той започваше да съзнава как се е спасил на косъм, колко близо се е разминал със смъртта. — Чухте го. Един от собствените му хора мъртъв, а той можа да го нарече само откачен глупак и просто се изсмя, когато другият предложи да върнат кораба и го потърсят.

— Вие разбирате испански?

— Много добре. Той каза нещо като „Само от садизъм принудил доктор Керолайн да отвори парапета, за да види какво го чака“. Мисли, че аз съм се хвърлил върху пазача, грабнал съм оръжието му и в борбата, преди да паднем в морето, перуката ми се е отлепила. Казва, че отвътре имало залепен кичур моя коса.

— Съжалявам за това, доктор Керолайн.

— Милостиви боже, съжалявате! Вие спасихте живота и на двама ни. Във всеки случай, моя. Съжалявате! — Помислих си, че доктор Керолайн е човек със здрави нерви, бързо се възстановяваше от шока. Надявах се, че нервите му са наистина много здрави, щеше да се нуждае от тях, за да изживее изпитанията през следващите няколко часа. — Всъщност, този кичур коса го убеди. Не казах нищо и той продължи: — Моля ви, кажете ми какво точно става?