Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Зная колко тежи — казах раздразнено аз.

— Вие сте с ранен крак. — Не ме бе чул. — Аз не съм добре със сърцето. Корабът се клатушка, виждате, че този излъскан алуминий е хлъзгав като стъкло. Някой от нас ще залитне и ще я изтърве. А може би и двамата. И тя ще падне.

— Чакайте тук — казах аз. Взех фенерчето, прекосих до лявата страна, взех парчета брезент иззад преградата и ги завлачих по пода. — Ще я сложим на тези и ще я влачим.

— Да я влачим по пода? Да я тръскаме по пода? — Не беше толкова покорен от кошмара, колкото го мислех. Погледна към мен, после към Въртележката, после пак към мен и каза с непоколебима убеденост: — Вие сте луд.

— О, за бога, не можете ли да измислите и кажете нещо друго? — Сграбчих макарата, деблокирах, дръпнах и продължих да дърпам. Керолайн сграбчи с две ръце Въртележката, щом тя излезе от ковчега, и придържайки я от двете страни на клупа, внимателно следеше главата на ракетата да не се блъсне в преградата.

— Прескочете преградата и я задръжте във вас — му казах аз. — Облегнете се на стълбата, като се обърнете. Той кимна мълчаливо с напрегнато лице, насочено срещу бледата светлина на фенерчето. Облегна гръб на стълбата, сграбчи здраво Въртележката, вдигна крак да прескочи оградата и залитна, когато внезапно разклащане на кораба запрати тежестта на ракетата към него. Кракът му закачи преградата, комбинираните сили на Въртележката и клатушкането на кораба изместиха центъра на тежестта му, той извика и се претърколи тежко през преградата на пода на трюма.

Видях я да идва — или по — точно видях последната секунда на това, което ставаше. Замахнах сляпо с ръка, праснах автоматичната блокировка и скочих към завъртялата се ракета, изпускайки фенерчето, когато пресегнах с две ръце да предпазя удара на бойната част в стълбата. Във внезапния непрогледен мрак пропуснах Въртележката — но тя не ме пропуска. Удари ме точно под гръдната кост със сила, която ми изкара въздуха, после обвих двете си ръце около излъсканата алуминиева обвивка, като че ли се канех да я прекърша на две.

— фенерът! — викнах аз. В този миг изобщо не мислех да сдържам гласа си. — Вземете фенера!

— Глезенът ми…

— Да върви по дяволите! Намерете фенера! Чух го да изпъшква, после усетих как ръцете му опипват стоманения под. После тишина.

— Намерихте ли го? — „Кампари“ бе започнал обратното си поклащане и аз се мъчех да запазя равновесие.

— Намерих го.

— Тогава го запалете, глупак такъв!

— Не мога. — Пауза. — счупен е. Голяма помощ. Бързо му казах:

— Хванете края на тази проклетия. Пързаля се. Той го стори и напрежението отслабна. После каза:

— Имате ли кибрит?

— Кибрит! — В това страхотно напрежение Картър би се разсмял, ако не беше Въртележката. — Кибрит! След като съм бил подхвърлян във водата пет минути край „Кампари“?

— Не бях помислил за това — каза сериозно той. Няколко мига мълчание, после предложи:

— Имам запалка.

— Боже, пази Америка — казах разпалено аз. — Ако всички учени… Запалете я, човече, запалете я!

Зъбно колелце драсна камъче и трепкаща бледожълта светлина мизерно освети това малко кътче на тъмния трюм.

— Макарата. Бързо. — Почаках да стигне до нея. — Прехвърлете напрягането на свободния край, деблокирайте и бавно отпуснете. Аз ще я насочвам към брезента.

Изместих се на половин стъпка от преградата, поемайки голяма част от тежестта на ракетата. Бях на половин метър от брезента, когато чух щракането на автоматичната блокировка да престава и изведнъж сякаш гърбът ми се прекърши. Макарата се бе разхлабила и всичките сто и трийсет килограма на Въртележката бяха в ръцете ми, „Кампари“ се накланяше встрани от мен, не можех да я задържа, знаех, че не мога, гърбът ми се прекършваше. Залитнах и полетях напред, а Въртележката, с мен отгоре и все още увиснала отчаяно, се сгромоляса тежко върху брезента с трясък, който сякаш разтърси целия под на трюма.

Освободих ръцете си и се изправих разтреперан на крака. Доктор Керолайн, държащ трепкащото пламъче точно на нивото на очите си, се беше втренчил в блестящата ракета като човек, държан във вериги; лицето му беше замръзнала маска, на всички известни ужасни усещания. После магията се разкъса.

— Петнайсет секунди! — извика той дрезгаво. — Петнайсет секунди ще минат! — Хвърли се към стълбата, ала не стигна по-далеч от второто стъпало, когато аз сключих ръце около него и стълбата. Той се бореше страшно, диво, но за кратко, после се отпусна.