Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Въжетата! — казах на Макдоналд. Вече развързвах това около кръста си. — Двете въжета на кревата. Махни ги. Хвърли ги през прозореца. — След броени мигове последното от трите въжета бе изчезнало, аз затворих прозореца, дръпнах пердетата и тихо помолих за светлина.

Светна се. Макдоналд и Булен бяха там, където ги бях оставил, загледани в мен с безизразни лица. Макдоналд, понеже знаеше, че благополучното ми завръщане означаваше най-малко вероятен успех, не искаше да се издаде; Булен, понеже му бях казал, че възнамерявам да овладея мостика със сила, беше убеден, че завръщането ми означава провал, и не искаше да ме вълнува. Сюзън и Марстън бяха до вратата на диспансера — и двамата напълно облечени. Никой от тях не направи опит да прикрие разочарованието си. Не беше време за поздравления.

— Сюзън, пуснете нагревателите! Това място е като хладилник, след като прозорецът е стоял толкова дълго отворен. Карерас ще влезе всеки миг и това е първото нещо, което ще забележи. След това — кърпи за мен. Докторе, помогнете на Макдоналд да се върне в леглото си. Живо, човече, живо! И защо, вие, Сюзън, не сте облечена за лягане? Ако Карерас ви види…

— Очаквахме господина да ни посети с оръжие — ми припомни Макдоналд. — Вкочанили сте се, мистър Картър, посинели сте от студ. Треперите, като че излизате от хладилник.

— Така се чувствувам. — Тръснахме Макдоналд не съвсем нежно в леглото му, дръпнахме чаршафите и одеялото, после си раздрах дрехите и почнах да се избърсвам. Колкото и да се търках, не можах да спра треперенето.

— Ключът! — рязко се обади Макдоналд. — Ключът от вратата на лазарета.

— Господи, да! — Бях забравял за него. — Сюзън, ще го извадите ли? Отключете. И веднага в леглото! И вие, докторе. — Взех ключа от нея, отворих прозореца зад пердето и го изхвърлих. След това изхвърлих костюма, който бях носил, чорапите и мокрите кърпи, но преди това се сетих да прибера от палтото отвертката и ножа на Макдоналд. Изсуших и сресах косата си в някакъв порядък — доколкото можеше да се очаква от човек, спал няколко часа — и помогнах на доктор Марстън, който бързо смени превръзката на главата ми, сложи шини и нави бинтове около мокрите стари бинтове, покриващи раните на крака ми. После лампата щракна и лазаретът пак потъна в мрак.

— Да съм забравил нещо, хора? — попитах аз. — Нещо, което да издаде, че съм бил навън?

— Нищо. Не мисля, че има нещо — обади се боцманът. — Сигурен съм.

— Нагревателите? — попитах аз. — Включени ли са? Тук е ледено студено.

— Не е чак толкова студено, момчето ми — каза Булен с дрезгав шепот. — Ти си замръзнал, това е! Марстън, имате ли…

— Грейки! — каза бързо Марстън. — Две. Ето ги. — Мушна ми ги в ръцете сред мрака. — Бях ви ги приготвил, очаквахме, че морската вода и дъждът няма да подобрят треската ви. Ето и една чаша да покажете на вашия приятел Карерас няколко капки бренди на дъното, за да го уверите колко сте зле.

— Можехте да я напълните.

— Пълна е.

Изпразних я. Безусловно това чисто бренди имаше загряващо действие. То сякаш проникна чак до стомаха: но единственият ефект беше, че почувствувах останалата част от тялото си по-студена от когато и да било.

После гласът на Макдоналд, бърз и спокоен: — Някой идва!

Имах време колкото да оставя с опипване празната чаша на нощната масичка, не повече, нито дори да се плъзна в лежащо положение под одеялата. Вратата се отвори, ключът щракна и Карерас, с неизбежната карта под мишница, прекоси лазарета към леглото ми. Както обикновено, изражението и чувствата му бяха под пълен контрол: тревога, напрежение, очакване, всичко това сигурно беше в ума му и преди всичко споменът за неговия син, ала по нищо не личеше.

Спря на около метър и се взря в мен със замислени, присвити и студени очи.

— Не спите, Картър, а? — бавно изрече той. — Дори не лежите. — Вдигна чашата от нощната масичка, помириса и пак я остави. — Бренди. И треперите Картър. Треперите непрестанно. Защо? Отговорете ми!

— Аз се страхувам — казах мрачно. — Всеки път като ви видя, вие ме ужасявате!

— Мистър Карерас! — Доктор Марстън се появи на вратата на диспансера, загърнат в едно одеяло, а величественият му кичур бяла коса се бе развял във великолепен безпорядък. Раз търка си очите. — Това е възмутително, съвсем възмутително! Да безпокоите това болно момче и в този час. Трябва да ви помоля да напуснете, сър. И то веднага!

Карерас го изгледа презглава от горе до долу и обратно, после каза тихо и хладно: