Алистър Маклейн - Златното рандеву

Виждах, че Карерас няма време да се оглежда. Сам той бе поел личен надзор по прехвърлянето на касите, подканяйки собствените си хора и екипажа на „Тикондерога“, като им викаше, окуражаваше ги, блъскаше ги с неуморима, нестихваща енергия и настойчивост, които изглеждаха необичайни, сравнени с обикновено спокойното му, хладнокръвно държание. Ясно беше защо толкова бърза да приключи с прехвърлянето, преди някой любопитен трети кораб да се е появил на хоризонта, но дори и така… Аз обаче единствен знаех причината за това отчаяно бързане; погледнах си часовника.

Беше почти шест и десет. Шест и десет! От това, което разбирах за предполагания от Карерас график за прехвърлянето, и от липсата на светлина по небето бях счел, че е не повече от пет и половина. Пак проверих, ала не грешах. Шест и десет. Карерас би искал да е на хоризонта, когато Въртележката се взриви — трябваше да е на безопасно разстояние от взривната вълна и радиоактивните попадения, но само бог знае каква приливна вълна щеше да се издигне от експлозията на това подводно ядрено устройство, — а Въртележката щеше да избухне след петдесет минути. Припряността му беше разбираема. Чудех се какво ли го е забавило. Може би по-късното пристигане на „Тикондерога“ или по-дългият период от време за сближаването, отколкото бе очаквал: Сега вече нямаше значение.

Сигнал от Карерас и дойде време за прехвърлянето на носилките. Аз бях пръв. Не ме радваше много краткото пътуване, щях да бъда едно червено петно, разлято на двеста квадратни фута метал, ако някой от носачите се подхлъзнеше при люлеенето на двата големи кораба, но сръчно стъпващите моряци вероятно имаха подобни опасения за себе си, тъй като не направиха грешка. След минута и другите две носилки бяха прехвърлени на „Тикондерога“.

Оставиха ни до предния отвор на задната палуба при нашите пасажери и екипаж. На група, малко встрани, с един пазач за всички, стояха няколко офицера и може би дузина от екипажа на „Тикондерога“. Един от тях, висок, слаб мъж на около петдесет години с пламнали от гняв очи, с четири златни нашивки на капитан върху ръкавите си и държащ телеграфна бланка в ръка, говореше с нашия главен механик Макилрой и с Къмннгс, без да обръща внимание на внезапно насоченото оръжие на охраната към него, Макилрой се запъти към нас.

— Слава на бога, че оцеляхте — каза тихо Макилрой.

— Последния път, когато видях трима ви, не бих заложил и пукнато пени за живота ви. Това е капитан Брейс от „Тикондерога“. Капитан Брейс капитан Булен, Старши офицер Картър.

— Драго ми е да се запозная с вас, сър — промълви дрезгаво Булен, — но не при тези проклети обстоятелства. — Несъмнено старецът бе на път да се оправи. — Ще оставим мистър Картър настрана от това, мистър Макилрой. Възнамерявам да подам обвинение срещу него за оказване неоправдана и нежелателна помощ на този проклет звяр Карерас.

— Като се вземе предвид, че му бях спасил живота, като не позволих на доктор Марстън да го оперира, помислих си, че би могъл да се покаже и по-благодарен.

— Джони Картър? — Макилрой изрази истинско неверие. — Невъзможно!

— Ще получите доказателства — каза мрачно Булен, погледна нагоре към капитан Брейс и добави: — Знаейки какъв товар носите, бих очаквал да побегнете, щом ви пресрещнат, с оръдия или без оръдия. Но вие не го сторихте, нали? Отзовахте се на сигнала SOS, така ли беше? Ракети за бедствие, твърдение, че плочите са се спукали при урагана, потъване, елате да ни приберете. Вярно ли е, капитане?

— Можех да ги изпреваря или да избягам с маневра — каза Брейс После, внезапно заинтересован, добави: — Вие откъде знаете?

— Защото чух нашия първи офицер тук как го съветва, че това бил най-добрият начин да го стори. Част от отговора за вас, Макилрой. — Той погледна към мен с презрение, после пак към Макилрой. — Нека двама души ме преместят по-близо до онази преграда. Не се чувствувам много удобно тук.

Отправих му един печален поглед, но той го отбягва. Носилката му беше преместена и аз бях оставен повече или по-малко сам пред групата. Лежах там около три минути, наблюдавайки размяната на товари.

Една ръка докосна рамото ми. Обърнах се. Джулиъс Биърсфорд бе приклекнал до носилката ми.

Не вярвах никога пак да ви видя, мистър Картър — ми рече откровено той. — Как се чувствувате?

— По-добре, отколкото изглеждам — му отговорих не съвсем точно аз.

— А защо сте оставен сам тук? — полюбопитствува той.

— Това — обясних му аз — е на което казват „да те засилят за Конвънтри“. Капитан Булен е убеден, че съм оказал нежелателна помощ или някакъв подобен юридически термин на Карерас. Не е доволен от мен.