Алистър Маклейн - Златното рандеву

Последният от хората на Карерас си замина. Карерас — с тях. Той не си губи времето да ни пожелава „приятно пътуване“ или нещо от тоя род, просто заповяда да се откачат въжетата и бързо изчезна от мостика. Минута по-късно „Кампари“ беше на път с наредени в безпорядък сандъци на задната палуба, обърна се и се насочи на изток.

— Е — каза Булен сред гробната тишина, — ето че убиецът си отива. С моя кораб, прокълни, боже, душата му!

— Няма да е за дълго — казах аз. — Няма дори и половин час. Капитан Брейс, съветвам ви…

— Ще минем и без твоя съвет, мистър. — Гласът на капитан Булен беше поредица от цинични нечленоразделни срички, а сините му очи бяха същински лед.

— Спешно е, сър. Наложително е, капитан Брейс…

— Дадох ти пряка заповед, мистър Картър. Ще се подчиниш…

— Бихте ли замълчали, капитан Булен, моля? — почтително раздразнен бях, но повече раздразнение, отколкото почит.

— Мисля, че е по-добре да го послушате, сър — обади се боцманът, сериозно развълнуван. — Мистър Картър не се е шлял нощес, освен ако не греша.

— Благодаря, боцмане. — Пак се обърнах към капитан Брейс. — Телефонирайте На дежурния офицер. Право на запад, на 180° от „Кампари“, с пълна скорост. Не, с критична скорост. Веднага, капитан Брейс!

Настойчивостта в глася ми го преобрази. За човек, загубил току-що сто и петдесет милиона долара в злато, Брейс реагира изненадващо бързо и сравнително добре по отношение на този, който бе причина да ги загуби. Отправи няколко бързи думи, инструктирайки един младши офицер, после обърна студения си проучващ поглед към мен.

— Съображенията ви, сър?

— В трюм №4 на „Кампари“ Карерас носи заредена атомна бомба с действуващ часовников механизъм. Това е Въртележката, новата ракета, открадната от американците преди около една седмица. — Един поглед по напрегнатите недоверчиви лица на слушателите ми показа, че отлично знаят за какво говоря: той показваше ясно, че не ми вярваха. — Въртележката…

— Атомна бомба? — Гласът на Брейс беше рязък и много силен. — Какви дяволски глупости…

— Ще ме изслушате ли? Мис Биърсфорд, казвам ли истината?

— Казвате истината. — Гласът и беше нестабилен, зелените и очи неспокойни и все още приковани към ковчега. — Видях това, капитане, но…

— Така — прекъснах я аз. — Бомбата! Заредена! Ще избухне след… — погледнах си часовника — по-малко от двайсет и пет минути. Карерас знае, че ще избухне тогава. Затова толкова бърза да се отдалечи: представя си, че Въртележката е тук на борда. И затова аз така дяволски бързам да се измъкнем в обратна посока: зная, че тя не е тук.

— Но тя е тук — заяви разпалено Сюзън. — Тук е, вие го знаете! Онзи ковчег! Там!

— Грешите, мис Биърсфорд. — „Тикондерога“ вече набираше скорост, боботещото тласкане на витловия вал вибрираше през палубните плочи. Не можех да си позволя да се подложа под наблюдението на биноклите на обучените от Карерас хора на задната палуба, затова останах да лежа, където си бях през следващите десетина-петнайсет секунди, докато около четиридесет чифта искрено ужасени очи се взираха в забулените от дима на комините ковчези. После кърмата на „Тикондерога“ се плъзна на изток, „Кампари“ се изгуби от поглед и аз се измъкнах от одеялата си, изтръгнах външните превръзки и шини и затърсих мушнатата отвертка, преди да се изправя вдървено на крака. Ефектът върху пасажерите и екипажа, които вярваха безрезервно, че Старши офицер Картър има цялостна фрактура на бедрото, беше изумителен, най-меко казано. Обаче аз нямах време да го преценявам. Закуцуках до най-близкия ковчег и издърпах знамето.

— Мистър Картър? — застана до мен капитан Брейс. — Какво за бога, правите? Какъвто и да е престъпник Карерас, той ми каза, че сенатор Хоскинс…

— Ха! — казах аз. Улових отверката, завъртях три резки оборота по капака на ковчега. Огледах тесния кръг зрители: тук трябваше да има и оператор, който да заснеме изразите на лицата им за поколенията. Тези американски сенатори имат забележителната способност да възкръсват — казах аз на капитан Брейс. — Човек просто не може да ги спре. Ще видите.

За две минути развинтих капака на ковчега — вече се бях усъвършенствал в тази професия.

Доктор Сингсби Керолайн беше блед като мъртвец. Изглеждаше изплашен до смърт. Не можех да го виня: може да има и други начини за измъчване, но струва ми се, че да те държат без да знаеш за крайния изход, в един ковчег около пет часа е предостатъчно. Доктор Керолайн си лежеше увит, обаче бе стигнал до краен предел, броейки минутите които му бях определил. Трепереше като развалена креватна пружина, с широко отворени изплашени очи и едва говореше. Това мое почукване вероятно беше най-сладката музика, която някога е чувал.