Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Глупости! — изръмжа той.

— Чу ме да го правя.

— Не ме интересува какво е чул — заяви спокойно Биърсфорд. — Каквото и да е чул, не е чул това, което мисли, че е чул. Аз правя не по-малко грешки от всеки друг, може би повече от мнозина, но никога не греша по отношение на хората… което ми припомня, момчето ми… не мога да ви кажа колко съм доволен… и радостен. Едва ли е време и място за това, но все пак, моите сърдечни поздравления. Мога да ви уверя, че и жена ми изпитва същото към вас.

Налагах си да го слушам внимателно, но това, че една от касите се олюляваше застрашително на клуповете си, я яко паднеше някоя от тези каси и се разбиеше на палубата, като разкриеше тайното си съдържание, не би донесло нищо добро на на всеки от нас. Стремях се да отхвърля тази мисъл, по-добре би било да насоча мозъка си към нещо друго. Постарах се да се вслушам в казаното от Джулиъс Биърсфорд.

— Извинете? — попитах го аз.

— Работата в моето шотландско нефтено пристанище. — Беше отчасти нетърпелив, отчасти усмихнат. — Знаете ли, радвам се, че ще я приемете. Но и наполовина не съм толкова радостен, колкото за вас и Сюзън. Цял живот са я преследвали, както можете да предположите, цели орди търсещи злато хаймани, но винаги съм и казвал, че дойде ли денят, когато срещне човек, който не дава пет пари за богатството и, дори и да е безделник, няма да заставам на пътя и. Е, тя го намери. И вие не сте безделник.

— Нефтеното пристанище? Сюзън… и аз? — Примигах. — Вижте, сър…

— Трябваше да се сетя, трябваше да се сетя! — Смехът му беше съвсем близо До кикот. — Такава е дъщеря ми. Дори още не ви е казала. Почакайте жена ми да чуе това!

— Кога ви го е казала? — запитах го учтиво аз. Когато я видях за последен път към два и петнайсет тази нощ, бих сметнал, че това е последното нещо в ума и.

— Вчера следобед. — Това беше дори преди да ми бе направила предложението за работа. — Но ще се стигне и до това, момчето ми, ще се стигне.

— Няма да стигна! — Не знаех откога е застанала, но сега беше тук, с бурен глас, отговарящ на мятащите светкавици очи. — Никога няма да стигна до това. Трябва да съм била безумна, срамувам се от себе си дори при мисълта за това. Чух го, татко. Бях там нощес с другите в лазарета, когато той каза на Карерас, че най-добрият начин да спре „Тикондерога“ бил…

Дълго пронизително изсвирване доведе разказа за пъзливостта на Картър до благоприятен край. Веднага зеленоризците започнаха да се събират от всички краища на „Тикондерога“, от мостика и машинното отделение, където са били на стража по време на прехвърлянето, което вече бе приключило; с изключение на една последна каса. Забелязах, че двама от въоръжените мъже са облечени в сини униформи на търговския флот; изглежда това бяха радистите, които Карерас бе вмъкнал на „Тикондерога“. Погледнах си часовника. Шест и двайсет и пет. Карерас режеше достатъчно изкъсо.

Ето че самият Карерас скочи на задната палуба на „Тикондерога“. Каза нещо на капитан Брейс — не можах да чуя точно какво, но видях Брейс, с остро и мрачно лице, да кима неохотно. Карерас уреждаше прехвърлянето на ковчезите. По обратния път към перилата той се спря до мен.

— Виждате, че капитан Мигел Карерас държи на думата си, Всички са прехвърлени на сигурно място. — Погледна си часовника. — Все още се нуждая от един лейтенант.

— Сбогом, Карерас!

Той кимна, завъртя се на пети и ни остави, когато хората му докараха ковчезите на задната палуба на „Тикондерога“. Носеха ги действително с голямо старание и страхопочитание, боравеха деликатно, което означаваше, че са запознати със съдържанието им. Не можеше веднага да се разбере, че това са ковчези: с финален жест на ненадминатата си артистична игра той ги бе увил с три флага на Съединените щати. Познавайки Карерас, бях сигурен, че ги носи чак от Карибите.

Капитан Брейс се наведе, повдигна единия ъгъл на знамето, метнато върху най-близкия до него ковчег, и се загледа в месинговата табелка с името на сенатор Хоскинс на нея. Долових рязко вдишване, видях Сюзън Биърсфорд да се взира с ококорени очи, сетих се — вероятно още е под впечатлението за намиращата се вътре Въртележка, пресегнах и я сграбчих за глезена. Сграбчих я здраво.

— Кротувайте! — прошепнах и яростно аз. — За бога, млъкнете!

Тя ме чу. Замълча. Чу ме и старецът и, но и той замълча, което сигурно не му струваше малко, като съгледа ръката ми около глезена на дъщеря си. Но способността да сдържаш емоциите и изражението си скрити изглежда беше сред най-елементарните правила за обучение на един истински мултимилионер.