Алистър Маклейн - Златното рандеву

Оставих обслужването му на другите и минах към следващия ковчег. Капакът му или беше много затегнат, или аз бях вече без сили и не ми провървя много с него, когато един плещест моряк от екипажа на „Тикондерога“ все отверката от ръцете ми. Погледнах си часовника. Беше седем без седемнайсет минути.

— А този път, мистър Картър? — Капитан Брейс пак беше до лакътя ми. Човек, чието изражение явно показваше, че умът му е отказал да работи. Беше съвсем разбираемо.

— Обикновен експлозив с часовников механизъм. Мисля, че е предназначен да взриви Въртележката, в случай че нейният механизъм не задейства. Честно казано, не зная. Работата е там, че дори само това може да потопи „Тикондерога“.

— Не бихме ли могли… не бихме ли могли просто да го изхвърлим през борда? — запита нервно той.

— Не е безопасно, сър. Сблъсъкът с водата може да се окаже достатъчен да активира спусъка на часовника. Би пробил отвор с размера на хамбар отстрани на кораба ви… Накарайте някого да развинти и третия капак.

Пак си погледнах часовника. Седем без петнайсет минути. „Кампари“ беше вече един тъмен облак далеч на просветващия хоризонт на изток, може би отдалечен на шест или седем мили. Добро разстояние, но далеч недостатъчно!

Свалиха капака на втория ковчег. Дръпнах покриващите одеяла, открих капсулата и двата фини извода на вградения детонатор и внимателно ги прерязах един по един с нож. За по-голяма сигурност хвърлих капсулата и детонатора през борда. След две минути бях обезвредил часовниковия механизъм и на третия ковчег. Огледах задната палуба: ако тези хора имаха някакъв разум, тя трябваше да е опразнена досега. А никой не се беше помръднал на сантиметър.

— Мистър Картър — рече бавно Булен. Бе престанал да ме гледа кръвнишки. — Мисля, че може би ни дължиш кратко обяснение. Тази работа с доктор Керолайн, ковчезите… хм… заместителите.

Дадох му го съвсем сбито, докато всички се тълпяха край нас, и накрая той каза:

— Е, струва ми се, че може би ти дължа едно малко извинение. — Беше разкаян, ала нямаше да скочи в морето от съжаление. — Но не мога да избия от главата си мисълта за Въртележката… Въртележката и „Кампари“. Беше добър кораб, мистър. Дявол го взел, знаех, че Карерас е злодей, звяр, човек, заобиколен с главорези. Но трябваше ли да постъпиш така? Да обречеш всичките на смърт? Четиридесет живота в ръцете ти?

— По-добре, отколкото сто и петдесет живота на съвестта на Карерас — — заяви тържествено Джулиъс Биърсфорд. — Което би станало, ако не беше нашият приятел тук.

— Нищо не можеше да се направи, сър — казах аз на Буден. — Въртележката беше заредена и заключена. Ключът е у Карерас. Единственият начин да обезопася бомбата би бил да кажа на Карерас и да го накарам да изолира часовниковия механизъм. Ако бяхме му казали, преди да си тръгне, той щеше да я обезвреди, разбира се; после щеше да убие всеки мъж и всяка жена на „Тикондерога“. Бъдете сигурен, че последните инструкции на генералисимуса са били: „Никой не бива да остане жив, за да говори!“

— Още не е много късно? — настоя Булен. Не даваше пет пари за Карерас, но си обичаше „Кампари“. — След като сме вече на път, няма възможност да ни настигне и избие, дори и да предположим, че ни преследва. Можем да отбегнем всякакъв снаряд…

— Един момент, сър — прекъснах го аз. — Как ще го предупредим?

— По радиото, човече, по радиото! Имаме още шест минути. Пращаме известие…

— Предавателите на „Тикондерога“ са безполезни — казах уморено аз. — Те са строшени.

— Какво? — Брейс улови ръката ми. — Какво? Строшени? Откъде знаете?

— Използувайте главата си — казах отсечено аз. — Онези двамата подставени радисти имаха заповед да разрушат предавателите, преди да ни напуснат. Мислите ли, че Карерас е бил склонен да пратите сигнали SOS по целия Атлантик веднага щом си тръгне?

— Дори не ми е минало през ума. — Брейс поклати глава и се обърна към един млад офицер. — На телефона. Ти чу. Провери.

Той провери и се върна след трийсет секунди с мрачно лице.

— Прав е, сър. Напълно смачкани.

— Нашият приятел Карерас! — въздъхнах аз. — Палач сам на себе си!

Две секунди по-късно и пет минути преждевременно „Кампари“ се взриви и превърна в прах. Трябва да беше на около тринайсет мили от нас, вече се скриваше зад хоризонта, а високият квадратен корпус на издигнатата кърма на „Тикондерога“ лежеше в права линия по видимостта ни. Въпреки това изгарящият синьобял блясък, който беше ядрото на експлодиралата бомба, порази свитите ви наранени очи с цялата мощ на дузина пладнешки слънца, когато за миг обля в светлина „Тикондерога“ с ослепителна белота и сенки, по-черни от нощта, като че ли бяха включили някакъв огромен прожектор само на няколко метра от нас. Интензивната белота, убийственото заслепяване трая не повече от частица от секундата (макар че отпечатъкът върху човешката ретина траеше много по-дълго) и бе заменена от единичен стълб блестящ червен огън, който се издигна в утрото, докато проби облаците в небето. Последва го гигантска колона вряща и кипнала до бяло вода, издигната от повърхността на океана невероятно бавно, канеща се сякаш да стигне половината път до облаците, после пак бавно започна да пада. Ако беше останало нещо от разбития и изпарен „Кампари“, то се намираше в този гигантски водоскок. От „Кампари“ и от Карерас.