Дейвид Морел - Братството на камъка

— Не!

Отчаяно изтегли Рей на борда и се просна заедно с него на палубата. Рей изстена.

— Жив е! Трябва да го затопля!

Дру хукна към каютата под палубата, за да потърси одеала, горещ чай и сухи дрехи.

Не! — сепна се той ужасено. Трябва да го сваля долу с мен. Горе е твърде студено. Одеалата ще прогизнат от ледените пръски!

Дру се извърна и затича към Рей.

Залегна на палубата, защото чу внезапен изстрел. Беше чичо му. Ръката му трепереше от студ. Куршумът мина покрай Дру и се удари в кабината. Рей стисна здраво оръжието с две ръце и псувайки се прицели.

Дру стреля три пъти в лицето му и изкрещя — побеснял, потресен, изпаднал почти в отчаяние. Твърде много смърт. Навсякъде. Но този път наистина се бе опитал да я предотврати. Безсмислена. Безполезна.

Предстоеше най-лошото. Трябваше да каже на Арлийн, че брат й е мъртъв. Знаеше какво ще го попита отец Станислав. Теглото му още не беше свършило.

Вълните долу се разбиваха и ледените капчици мокреха лицето му. Всичко потъна в мрак.

Богът на началото.

Дру стоеше пред гробовете на родителите си в Бостън. Не ги беше посещавал, откакто напусна манастира. Робърт и Сюзън Маклейн. Датите на раждане бяха различни, датата на смъртта — една и съща. 25 юни 1960 г. Потръпна при спомена за парчетата от тялото на баща си, пръснати из японската градина, и стъклата от чашата, стърчащи от разкъсаните бузи на майка си.

„Началото бе и моят край.“

Един ден след смъртта на чичо Рей Дру произнесе молитви за мъртвия и хвърли тялото през борда. Закара яхтата на южния бряг, заличи отпечатъците си по нея и слезе, като я остави да се люшка незакотвена в залива. След това по тъмно се отправи за Бостън.

Слънцето залязваше. Стъмваше се, но той продължаваше да се взира в надписите върху каменните плочи, бавно чезнещи в мрака. Студеният вятър рошеше косата му.

Някой се приближи, без да се опитва да се крие. В настъпващата тъмнина Дру не можеше да види добре кой е, но не се разтревожи, тъй като човекът вървеше съвсем открито. Различи нещо бяло на фона на тъмно палто. Превръзка през рамо. Отец Станислав.

Свещеникът се приближи до него и почтително запита:

— Преча ли? Мога да почакам в колата.

— Не, останете, ако искате. Нямам нищо против вашата компания. Как разбрахте, че ще дойда тук?

— Доста добре те познавам вече и мисля, че мога да предвидя действията ти. В случая обаче тази сутрин си казал на Арлийн къде ще бъдеш. Надявам се няма да й се сърдиш, че ми е съобщила каквото си й доверил.

— Ни най-малко. Вярвам на преценката й.

— Толкова е спокойно тук.

— Да, спокойно е — повтори Дру и изчака свещеникът да се доизкаже.

— Когато се срещнахме за първи път — с плътен глас каза отецът — ме попита за пръстена ми. Казах ти, че един ден, когато се опознаем, ще ти обясня.

— За братството на камъка? — запита Дру с нарастващо нетърпение.

— Да.

Рубинът беше толкова наситено червен, че проблясваше дори в здрача. Отецът потърка повърхността му, където беше гравиран познатия знак — пресичащите се сабя и кръст.

— Това е копие на пръстен от времето на кръстоносците. Историческа ценност. Изучавал ли си история?

— Слушам ви внимателно, ако това искахте да проверите.

Отец Станислав се засмя.

— Палестина, 1192. Третият кръстоносен поход. Получили благословия от папата, армиите на Франция и Англия нападат Свещената земя, за да я отнемат от мюсюлманите, от неверниците. Но след победоносното превземане на Акра между френската и английската армии започват търкания. Както знаеш, англичаните открай време предявяват претенции към значителни територии във Франция. Френският крал Филип използва възможността да си осигури контрол над спорните области, докато английският крал Ричард и армията му са все още в Свещената земя и продължават кръстоносния поход. Изтегля армията си и се връща във Франция.

— Политика — презрително каза Дру.

— Но прозорлива. И успешна. Преди французите да се върнат в Европа, хора от разузнаването им се срещат с английските си събратя. Въпреки политическите си различия, в знак на уважение към чистия професионализъм, французите са предложили да им помогнат да разрешат един все по-опасен проблем, с който англичаните едва ли биха се справили сами. Убийците.

— Да. Първите от този род. Тези, които са поставили началото на тероризма.

— Доказано е, че кръстоносците са били тероризирани. Те са били рицари и са се биели според своя морален кодекс — лице в лице, честно и открито. Не са имали опит с врагове, които са действали според своите разбирания и ги нападали изневиделица, използвайки прикритието на нощта, като се промъквали тайно в палатките им и ги убивали докато спят — невъоръжени и безпомощни. С особено удоволствие са отрязвали главите на жертвите си — кръстоносци, и са ги поставяли на олтара по време на служба на следната сутрин. Тези варварства са обърквали до такава степен кръстоносците, че те са мислели, че е дошъл краят на света.