Дейвид Морел - Братството на камъка

— Е, това е съвсем очевидно. Всеки иска да живее — намръщи се Рей.

— За какво? Защо мислиш, че влязох в манастира? Мразя живота си от деня, в който станах на десет години. Последният щастлив миг е секундата преди да видя родителите си, разкъсани на парчета. От този момент нататък всичко за мен е една безкрайна горчилка.

— Но ти отмъсти за тях. Аз ти помогнах да отмъстиш.

— Да, но този ад не ми донесе спокойствие. Винаги имаше по някой терорист за убиване или някой фанатик за наказание. На тяхно място се явяваха нови и нови. Никога нямаше да свършат. А какво постигнах аз?

Рей беше объркан. Часовникът продължаваше да тиктака. Той преглътна.

— Мислех, че имам право да отмъстя за родителите си. И терористите смятаха, че имат право да премахват правителства, хора… Колко истини може да има, Рей? В името на това, което считах за правилно, аз извършвах същото, за което ги обвинявах. Убивах невинни хора. Превърнах се във врага, когото преследвах.

— Часовника — каза Рей.

— Ще стигнем и до там. Отпусни се. Искам да ти обясня за манастира. Сигурен съм, че нямаш търпение да научиш и за него. Веднага, щом осъзнах в какво съм се превърнал, пожелах да напусна света с неговата мръсотия, за да мога да се отърва от лудостта си. Ако ще целият свят да отидеше по дяволите, не ми пукаше. Манастирът ми даде убежище. Но ти го разруши. Ти ме принуди да се върна към света на ужасите.

Оставаха шест минути.

— Аз съм грешник, Рей. Но и ти си грешник. Ти ме направи това, което съм.

— Не, почакай за момент. Никой не те е принуждавал. Ти потърси моята помощ!

— Ти ми внуши да се запиша в „Скалпел“. И знаеш ли какво? Понякога дълбоко в моето подсъзнание ми се върти мисълта, че ти си наредил да убият родителите ми.

— Аз обичах родителите ти!

— Това е твоето обяснение. Но не ти ли е интересно да знаеш колко различни версии за убийството имаше! Някой японски фанатик може би беше решил да ги взриви като отмъщение за атомните бомби, които пуснахме над Япония и по този начин да ни покаже, че не сме добре дошли там. Може да са го извършили и Съветите, за да увеличат напрежението между Япония и Америка и да осуетят подписването на новия договор за отбрана, като изолират Америка от Югоизточна Азия. Или може би на някой такъв като теб му беше хрумнала блестящата идея да убие родителите ми и да хвърли вината върху японците, които да се стреснат и да прекратят демонстрациите си.

— Но това не е вярно. Аз никога…

— Нечие извратено съзнание е родило идеята и някой го е направил! Може да не си бил ти. Но ти ме накара да убия онова момче и неговите родители във Франция. За мен ти не си по-различен от онзи проклет негодник, който погуби родителите ми. Ако аз съм грешник, то и ти си грешник. Време е да отговаряме за прегрешенията си, не мислиш ли?

Рей се втренчи в часовника.

— Дру, за бога…

— Да, точно така. На прав път си. Именно за бога.

Изведнъж почувства, че е ужасно изтощен и целият трепери. Яхтата напредваше в тъмнината. Заревото над къщата бавно гаснеше.

— Не вярваш, че ще се взривя заедно с теб, така ли? — запита Дру. — В момента състоянието ми е такова, че нямам нито една причина, за да искам да живея.

— Не — с неочаквана надежда в погледа рече Рей. — Не можеш да го направиш. Няма да посмееш. Това е самоубийство. Душата ти веднага ще отиде в ада.

— Разбира се. Но аз заслужавам да отида там. И ти също. Заради нападението над манастира. Заради Янус и злините, които причини на църквата.

— Почакай за минутка, Дру. Адът не съществува. За какъв ад говориш?

Дру се чувстваше все по-отпаднал. С усилие го слушаше.

— Няма Господ, Дру. Мозъкът ти е пълен с предразсъдъци. Махни този часовник. Моля те! Нека да поговорим!

— Нали това правим? Няма Господ? Няма ад? Ще залагаме ли, Рей? А какво ще стане, ако има?

— Не, няма!

— Има! Хайде да залагаме. Трябва обаче да си призная, че в едно си прав. Нямам намерение да се самоубивам.

— Тогава ще изключиш ли часовника?

— Не. Имам нещо друго предвид. Една проверка. Точно преди яхтата да избухне ще скочим през борда.

— Но ние сме на мили от брега! И тази ледена вода! Никога няма да успеем да доплуваме до…

— Може би. Чуй какво имам предвид под залагане. Едно време, в средните векове, са проверявали дали някой е грешен като са го хвърляли в ледена вода и са го оставяли да стои там с часове. Ако Господ е решил да му прости, човекът е оставал жив. Мисля си, че ако умрем във водата, това ще означава, че Господ е недоволен от нас. Но това няма да е самоубийство. Защото Той управлява съдбата. Ако ни разреши да живеем и ни остави да стигнем до брега, това ще бъде знак, че не е разгневен. Той просто ни дава възможност да спасим душите си.