Дейвид Морел - Петата професия

Савидж трябваше да бъде облечен с кафяв костюм и специална вратовръзка. Когато Камичи и Акира приближиха, той не подаде ръка за поздрав. Вместо това избра японския обичай и се поклони леко. Долови учудването от своя жест само по очите на двамата японци. Савидж нямаше намерение да ги задължава с нещо, макар че възпитанието им ги накара да му отвърнат също с поклон. Всъщност Акира само леко кимна с глава, като продължаваше да се оглежда.

Савидж им направи знак да го следват. Той вървеше отпред, Камичи след него, а Акира ги следваше, без съмнение взирайки се във всеки човек.

Още щом видя Главния, той натисна един бутон на малък предавател, поставен в джоба на сакото. Един от неговите съдружници трябваше да докара до входа на летището оставената преди това на паркинга кола.

Групата слезе по стълбите и мина покрай пътниците, които вземаха багажа си.

Савидж набързо ги огледа и заобиколи навалицата. Направи още един жест, този път към една от плъзгащите се врати. Камичи и Акира го следваха без да се притесняват за своя багаж.

„Добре“ — помисли си Савидж. Първоначалното му впечатление се потвърждаваше. Тези двамата разбираха от занаята.

Те излязоха на тротоара под козирката. Дъждът продължаваше да вали. Температурите бяха високи за април.

Савидж се огледа наляво, за да се убеди, че тъмносиният плимут наближава. От него слезе червенокос мъж, отиде бързо до тротоара и отвори задната врата. Точно преди да се качи Камичи подаде на червенокосия талоните за багажа. Савидж отново остана доволен, че Главния предпочете да не занимава Акира с това. Беше достатъчно опитен да разбере, че по този начин щеше да отклони вниманието му.

Савидж седна на волана, натисна един бутон, който заключваше автоматично вратите, закопча колана си. Междувременно червенокосият беше отишъл за багажа. Тъй като Камичи и Акира се бяха забавили достатъчно в самолета, багажът им със сигурност беше вече на лентата. Добро и безопасно начало.

Минута по-късно червенокосият донесе три куфара, остави ги в багажника на колата и затвори капака. В същия момент Савидж потегли и видя в огледалото как съдружникът му се отправя към такситата. Беше му платил предварително. Мъжът със сигурност знаеше, че няма да се бави да му казва довиждане.

Савидж от своя страна също знаеше, че японците, които вече бяха показали забележителни познания в неговата област, няма да се чудят защо е избрал такава обикновена кола. Трудно можеха да ги проследят. Не че Савидж очакваше някой да ги следи. Както беше казал Греъм, за тази задача не се предвиждаха големи рискове. Въпреки всичко Савидж никога не нарушаваше основните правила. Колата, макар и на пръв поглед по нищо да не се отличаваше от останалите, имаше някои подобрения — бронирани стъкла и купе, мощен осемцилиндров двигател.

Гумите изсвистяха по мократа настилка, докато Савидж завиваше към потока коли, напускащи летището. Той се насочи на запад към Гранд Сентрал Парк. Пликът с инструкциите беше в него, но не му трябваше, защото помнеше всичко. Не преставаше да се чуди обаче защо Камичи беше избрал Ла Гуардия, а не летище Нюарк. Пътят им щеше да е по-кратък и нямаше да се налага да обикалят целия град. Логиката на Камичи беше странна и тази излишна обиколка го озадачаваше.

Към пет дъждът престана. Савидж пресече моста „Джордж Вашингтон“ в този натоварен час. Той попита Главния дали не би пийнал малко затоплено саке от термоса.

Камичи отклони поканата.

Савидж му каза, че плимутът има и телефон, и ако Камичи-сан иска, може да го използва.

Поканата отново беше отклонена.

Това беше целият им разговор.

Освен когато Камичи и Акира размениха няколко думи на около тридесет километра западно от магистрала 80. И то на японски.

Савидж знаеше няколко европейски езика, защото това беше необходимо за работата му, но японският беше много труден за него със сложната си система от представки и наставки. След като Камичи говори английски, питаше се Савидж, защо Главния го изключва по този начин от разговора. Как би могъл да си върши работата, след като не разбира какво казва човекът, когото трябва да защитава?

Акира се наведе напред.

— До следващото разклонение има хотел-ресторант. Мисля, че му казвате „Хауард Джонсън“. Ако обичате, спрете отляво на басейна.

Савидж се намръщи. Имаше две причини за това. Първо, Акира изключително добре познаваше пътя. Второ, английското му произношение беше безупречно. Японците не правеха разлика между „р“ и „л“ и често ги разменяха. Той обаче не казваше „хотер“ или „сплете“, а произнасяше всички думи правилно.