Дейвид Морел - Петата професия

— Страх ли те е?

Въпросът го накара да настръхне.

— От какво?

— Че можеш да бъдеш комитатос, но не и самурай?

— Амае.

— Думата не ми е позната.

— На японски това означава задължението да се подчиняваш на групата.

— Е, и какво от това? Озадачаваш ме.

— Омоте и ура , или обществените и лични настроения. Типичният японец никога не разкрива истинските си мисли. Той винаги казва това, което смята, че ще бъде прието от групата.

— Все още…

— Японската кастова система е основана на безпрекословно подчинение. От шогуна към даймио, после към самурая, фермера, търговеца, до най-нисшите съсловия — месаря и дерача на кожи. Независимо от тази йерархия съществува и император, който няма власт, но има голямо влияние, тъй като се смята за потомък на японските богове. Предполага се, че тази строга система е унищожена от демократичните реформи по време на американската окупация. Но тя все още съществува.

— Моите почитания.

— Моля?

— Както обикновено, добре си се потрудил.

— Не ме прекъсвай — помоли го Савидж. — Как мога да защитавам човек, който се съобразява преди всичко с групата и не ми казва какво мисли, с убеждението, че е по-добър от по-нискостоящите, в случая от мен? Прибави и японския навик да не се правят услуги, тъй като после трябва да се върне по-голяма услуга . А също и това, че японецът ще се почувства смъртно обиден, ако подчиненият му има някаква власт.

— Все още не…

— Всичко, което си ме учил, се свежда до това — охраняващият да бъде едновременно слуга и господар. Слуга, защото е нает да защитава. Господар, защото е длъжен да настоява работодателят му да се подчинява на неговите инструкции. Както казваш, това е изкуството да се балансира умело. Изкуството да даваш и да получаваш. Отговори ми тогава, как мога да изпълнявам задълженията си към Главния, ако той не ми разкрива мислите си, не понася наставления и заповеди от подчинените си?

— Съгласен съм, че това е една дилема.

— Препоръчваш ли ми все още да приема тази работа?

— С образователна цел. Защо не?

Савидж се вторачи в Греъм и изведнъж се засмя:

— Голям негодник си.

— Смятай го за предизвикателство. Изпитание на твоите умения. Досега мога само да те похваля за успехите ти. Въпреки това още не си достигнал пълно съвършенство. Невежеството е смърт. За да бъдеш най-добрият, трябва непрекъснато да учиш. В това отношение самурайската традиция ти предлага големи възможности. Предполагам, че ще се потопиш още по-дълбоко в японската култура.

— Таксата, която предлагат…

— … за предизвикателството ли?

— … за усилията. Дали си заслужава?

— Няма да бъдеш разочарован. Ще бъдеш напълно компенсиран.

— За какво?

— За твоето гири — отвърна Греъм, като изненада Савидж с познанията си по японски. — Тази дума е една от най-важните в техния речник. С нея означават тежестта на задълженията към господаря и към всеки, който ти е направил услуга. Дори и работата да не се отличава с интересни събития, сигурен съм, че няма да скучаеш, приятелю.

Неприятен дъждец се сипеше от пепелявото небе. Прахолякът по прозорците на летище Ла Гуардия се превръщаше в кални струйки.

Савидж седеше в претъпканата чакалня на американските авиолинии и гледаше как самолет DC–10 се приближава към мястото за спиране. Той изучаваше безпорядъка наоколо с мисълта за възможна опасност, но засега такава нямаше. Разбира се един опитен преследвач не би си позволил да привлича вниманието, но Савидж продължаваше да е нащрек.

— Как се казва Главния? — беше попитал той Греъм.

— Муто Камичи.

Японците поставят на първо място фамилното си име и после собственото. Вместо „господин“ използват официалното японско „сан“, но след собственото име. Значи обръщението към Главния ще бъде Камичи-сан.

— Пристига в Ню Йорк утре — беше му казал още Греъм. — Ще мине през митницата и имиграционната служба в Далас.

— Каква е целта на визитата му?

Греъм само беше свил рамене.

— Хайде, кажи ми. Бизнесмен ли е? Или политик? Какъв е?

— Ура — беше поклатил глава Греъм. — Както правилно отбеляза, това са тези интимни мисли, които японците предпочитат да не споделят. Главния предпочита да ги запази за себе си.

— Точно затова още се колебая дали да приема работата — беше отвърнал Савидж. — Ако не знам поне причината за посещението му, как бих могъл да предвидя опасностите, които евентуално ще се изпречат на пътя ни? Политиците обикновено се страхуват от убийство, докато бизнесмените — от отвличане. Двете неща изискват различна защита.